Александър Балабанов

Балабанов, Александър Михайлов (Щип, дн. Северна Македония, 18.01.1879 – София, 30.11.1955). Учи в българската гимназия в Солун. Завършва класическа гимназия в София (1898) и класическа филология в Лайпциг (1904) като стипендиант на Министерството на народното просвещение. През 1904 в Ерланген (Германия) защитава докторска дисертация на тема „Юридическото положение на древноелинската жена“. След завръщането си в България е учител в I мъжка гимназия в София (1904–1912); драматург на Народния театър (1907). Частен доцент (1909), редовен доцент (1912) в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет. Извънреден професор (1917), редовен професор (1921) в Катедрата по класическа филология. Основател на специалността „Класическа филология“ в Софийския университет (1921) и неин титуляр до септември 1944.

Още като ученик (1898) Балабанов превежда 22-ра и 23-та песен на „Илиада“ от Омир, публикувани в сп. „Български преглед“. Активно сътрудничи на литературния и обществено-политическия печат със студии, статии, стихове, есета, рецензии, преводи. Той е един от основателите и редакторите (със С. Радев и П. Генадиев) на сп. „Художник“ (1905–1907). През 1908–1909 издава и редактира с Ал. Гиргинов, Й. Хербст и др. в. „Време“ – неофициален орган на Демократическата партия. Основател е на първия литературен вестник в България – „Развигор“ (1921–1927, 1937), и на списанието за класическа литература „Прометей“ (1937). Един от организаторите на Ботевите тържества на връх Вола, инициатор за построяването на Студентския дом на културата в София, създател на популярното през 20-те години на ХХ в. творческо студентско дружество „Бяло море“. Дългогодишен председател на българския ПЕН-клуб.

Научните занимания на Балабанов са съсредоточени в областта на античната култура. Неговата „История на класическата литература“ е първото изследване в България, което дава цялостна представа за старогръцката и римската литература. Със задълбочените анализи на запазени оригинални текстове, с богатата историческа информация и интересните културологични съпоставки със съвременността, то се превръща в едно от най-често цитираните научни съчинения в тази област. Изследванията на Балабанов върху мотивите в античната литература („Еволюция на мотивите в гръцката поезия през класическия период“, 1911) имат не само литературоведски, но и народопсихологически и социокултурен характер. В тях авторът противопоставя хармоничното единство на античната култура и естетическата фрагментарност на своето време. В „Любов и поезия“ (1939) той анализира появата и утвърждаването на тази основополагаща тема, проследявайки формирането на емоционалната рефлексия и еманципирането на личността в старогръцкото общество.

Балабанов е един от първите български преводачи от старогръцки и латински език. Особено популярни и многократно преиздавани са преводите му на трагедии на Есхил, Софокъл, Еврипид, комедии на Аристофан, басни на Езоп, стихове на Сафо, „Характери“ на Теофраст, „Федон или За душата“ от Платон. През 1924 издава „Езопови басни“, а през 1928 в Народния театър е поставена „Медея“ от Еврипид, преведена от Балабанов в стихове. През 1906 публикува първия превод в стихове на „Фауст“ от Й. В. Гьоте, предизвикал множество противоречиви оценки. Най-остър е критическият коментар на Б. Пенев в статията „Българските преводи на Фауста“ (1906). Книгата обаче се радва на голяма популярност и на рядко за преводаческото изкуство дълголетие – претърпява десет преиздания, последното е от 1972.

Балабанов е един от най-продуктивните автори на публицистични и литературнокритически статии, театрални рецензии, коментари по езикови въпроси, литературноисторически студии. Те много често предлагат нови оптики за четене на класически и съвременни творби, предизвикват оживени полемики в периодичния печат. Неговите анализи провокират с оригиналността на мненията, опровергават наложени официални оценки, разчупват догматични канони в културния и обществен живот, иронизират психозата на масовия вкус и популярността на булевардната литература („Епохата на Любомир Бобевски“, 1916). Статията „Художествен театър или „Вишнева градина“ (1920), написана по повод гастрола на Московския художествен театър в София, предизвиква шумен скандал с репликата: „Покажете ми човек с шест ръце, теле с две глави, дайте ми зелен кон, избавете ме само от тази естественост“. В изследвания като „Древна и модерна тъга“ (1910) , „Война и песен“ (1913), „Облакът като мотив в поезията“ (1914), „Модерно и антично“ (1927), „Мъка и творчество“ (1933), „Тема и време“ (1940) и мн. др. с респектираща ерудиция, но увлекателно и вдъхновено той анализира модерни тогава проблемни полета – художествени сюжети, естетически парадигми, положени в контекста на почти всички европейски литератури, които той блестящо познава. Със статията си „Един класик на българската проза“ (1922) Балабанов пръв разкрива високата художествена стойност на „Записки по българските въстания“ от 3ахари Стоянов – дотогава снизходително споменаван като публицист и непризнат като писател.

Балабанов прави първите си стихотворни опити като сътрудник на в. „Българан“ (1904–1909). Активно участва в бохемския кръг около това издание, което създава оригинален модел на българската смехова култура. Поемата му „Бурени“ (1931) е един от ярките сюрреалистични опити в нашата поезия. В своето време Балабанов е изключително популярна личност и като социално поведение, и като външност. Скандализира обществото с дългата си любовна връзка с Яна Язова. Близък приятел е на цар Борис ІІІ. Герой е на множество карикатури и фейлетони. Известен е в цялата страна със своите сказки по актуални културни и обществени въпроси.

За високите художествени качества на преводите му и за значението им за опознаване на античната литература е удостоен със Специална награда на БАН (1914). За преводаческите си заслуги е награден във Ваймар с Гьоте медал (1932). Лауреат на Димитровска награда (1951) и Заслужил деятел на културата (1953).

Елка Трайкова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Северина Георгиева (Статии за...)