Анна Топалджикова

Топалджикова, Анна Стефанова (София, 31.07.1952). Дъщеря на сценариста и режисьора Стефан Топалджиков. Завършва висшето си образование във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ), специалност театрознание (1976). Защитава докторат по изкуствознание в Института за изследване на изкуствата при БАН (1979), но академичната ѝ кариера се реализира в НАТФИЗ: доцент (2004) и професор (2012) по история на българския театър, доктор на науките (2009).

Творческата си дейност започва с теоретико-исторически текстове, посветени на българската драматургия. Дебютира с монографията „Необходимото чудо. Митът в българската драма“ (1988). Отделяйки два основни фолклорни мотива – този за змея и този за самодивата, книгата подробно анализира образцови творби както на „класиците“ – П. Ю. Тодоров, Г. Райчев, А. Страшимиров, Й. Йовков, Р. Стоянов, така и на съвременници – Н. Русев, К. Илиев, Ст. Стратиев, Й. Радичков. Следващото изследване на Топалджикова – „Авторът в пространството на текста“ (2002), е по-отдалечено от чисто историческия, „генетичния“ подход и следва някои от възгледите на херменевтиката (В. Дилтай, П. Рикьор) за позицията на автора спрямо вселената на текста и референциалния свят и за отношението между драматическия текст и действието. Доближавайки се дори до една прескриптивна поетика, книгата обсъжда темите за диалога, отношенията персонаж-автор, дискурса, композицията и жанра, иманентната „театралност“ на текста за театър и др.

Топалджикова е автор на още три театроведски изследвания – „Разриви и нови посоки. Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те“ (2009), „Играта театър“ (2013), „Фобии и утопии“ (2014), както и на историко-естетическото изследване „Отлитащото време. Лъч светлина през обектива. (Фотографската фамилия Карастоянови)“ (2018) и на множество рецензии в областта на изкуството.

Изявява се и в полето на драматургията. Първата ѝ драматическа творба е поставена на сцената на Народния театър – „Отражението“ (2000). В своите пиеси авторката театрализира сложността на междучовешките отношения в социалните им роли – журналист, политик, оперна певица и поетеса, през идеята на кубистите за недостатъчността на ракурса при изразяване на действителността във времето („Реещи се гледни точки“, 2006); проблематизира времето и наложените в младостта роли („Красавиците“, 2009); осмисля въпросите за времето и властта на изкуството („Маугли“, 2010). Пиесата „Робин“ (2011) е посветена на темата за забравата и тъжното откритие, че „герои вече няма“. Художествено провокативна, творбата включва, освен поредица от монолози на „забравените неща“, авангардисткия похват на директно въвличане на публиката в представлението. Драматургията на Топалджикова се разполага в естетиката на постмодерното с непрекъснатото препращане към „познатите“, „класически“ образци (Сократ, Маугли, Робин Худ, Любов Андреевна), ясно разграничаване на свързан диалог и монолог, неизменния символ на маската, както и идеята за двойствеността на хората и нещата (мотивът близнаци).

Анна Топалджикова е автор и на романите „Ледовете“ (2007) и „Андроник“ (2020). За белетристичния ѝ стил е показателен романът „Амарила не обича текила“ (2018) – една изтънчена, поетична книга за „възможните вселени“, за пространствата на съня и сънищата, за безсънието, за въображението, книгите и човешката близост.

Член на Сдружението на театроведите към Съюза на артистите в България, на Международната организация на театралните критици IATC, на редколегията на списание “Homo Ludens”; председател е на Театрално сдружение „Антракт“.

Носител е на награда Икар за критически текст (1982, 2000) и Икар (2015) за книгата „Фобии и утопии“.

Николай Кирилов