Боян Пенев

Пенев Николов, Боян (Шумен, 27.04.1882 – София, 25.06.1927). Роден е в семейството на казанджията Пеньо Николов, което през 1888 се премества да живее в Разград. Тук преминават ученическите му години. Учи в Разградската гимназия до VI гимназиален клас (1901), последната гимназиална година изкарва в Русенската окръжна мъжка гимназия, където се дипломира през 1902. През 1903 работи за кратко като чиновник в Дирекцията по статистика. Завършва славянска филология в Софийския университет (1907), където изучава чешки и полски език. През 1907–1908 е учител във Втора мъжка гимназия в София. През 1909 печели конкурс за хоноруван доцент в Софийския университет. Назначен е последователно като: редовен доцент (1911) извънреден професор (1917), редовен професор (1925). Ръководи Катедрата по българска и славянски литератури (1925–1927).

През 1912–1913 Б. Пенев е командирован в Мюнхен и Берлин с цел изследване на немските влияния върху славянските литератури. През 1913–1914 в Краков, Варшава и Прага проучва влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане. През 1923–1924 чете лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава и Лвов. Лекционните му курсове в Софийския университет обхващат богата и разнопосочна тематика: история на българската литература преди и след Освобождението, дамаскинарската книжнина, началото на новобългарската литература, творчеството на Васил Друмев, Христо Ботев, Любен Каравелов, Алеко Константинов, Иван Вазов, литературите на славянските народи, руската литература, славянския романтизъм, полския романтизъм, творчеството на Александър С. Пушкин, Адам Мицкевич. Боян Пенев е първият български учен, който проявява целенасочен интерес към полската литература и изиграва значителна роля за формирането на културни връзки и сътрудничество между България и Полша след възстановяването на полската независимост през 1918. Работи ревностно за популяризирането на полската литература и култура в България и на българската в Полша. Заедно с Тадеуш Грабовски и Дора Габе основава Полско-българското дружество в София (1918). През 1910 става член на Българското есперантско дружество. През 1913 е приет в Съюза на българските писатели. От 1918 е дописен член на БАН, а от 1921 членува и в Съюза на българските учени, писатели и художници.

Боян Пенев е литературен историк, критик и полемист с широка ерудиция и многопосочни интереси в областта на историята, литературата, музиката и изобразителното изкуство. Учен, творец и интелектуалец, той оставя ярка диря в историята на българската наука и култура от първите десетилетия на XX в. Явява се една от свързващите фигури между двата литературни кръга, изразяващи модернизирането на българската литература преди и след войните (1912–1918) – около д-р Кръстьо Кръстев и сп. „Мисъл“ и около Владимир Василев и сп. „Златорог“. От 1902 води дневник – ценен документален източник за личността му и времето, в което живее.

Първите си литературни опити, останали непубликувани, Б. Пенев прави още като ученик, през 1897 – стихотворения, разкази, хумористичен очерк. През следващите години се опитва да превежда от руски език, прави и краеведски опити. В литературния живот навлиза като студент, през 1905. На страниците на „Периодическо списание“, сп. „Българска сбирка“ и в. „Пряпорец“ печата рецензии за книги и театрални представления. През 1906 в „Периодическо списание“ и сп. „Мисъл“ излизат първите му значителни публикации – за Петко Р. Славейков и за българските преводи на Гьотевия „Фауст“. На следващата година превежда от немски за „Мисъл“ „Разговорите на Гьоте с Екерман“ и продължава да публикува изследвания и критика. Тези занимания – литературната история, критиката и преводите, редом с работата му като университетски преподавател от 1909 насетне – остават водещи до края на живота му.

През 1910 в „Периодическо списание“ е публикувана хабилитационната работа на Боян Пенев – историко-литературната студия „Паисий Хилендарски“, в която са очертани образът и приносът на Паисий не само като новобългарски книжовник, но и като човек с нови мисли, нов език и слог. Същата година във втория сборник „Мисъл“ излиза програмната му студия „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“, в която Б. Пенев излага своите позиции и методологически принципи за работата си като литературен историк и критик. „Посоки и цели…“ е първата разгърната концепция за конструиране на литературна история, начало на един грандиозен по промислеността и реализацията си труд – „История на новобългарската литература“. В нея литературноисторическото познание се основава на разбирането за самостойността на литературата, на проблематизирането на понятието „стойност“ на литературното произведение, на дефинирането на литературния процес като единен. Отношението на Б. Пенев към развитието на литературата ни се опира едновременно на историческата мярка и на естетическия мащаб. В духа на цялостното си разбиране за творчеството и творческата личност той препоръчва „иманентна репродукция на художественото произведение“, което означава достигане до духа на художествената творба, разбирана като цялост. Заедно с това, според методологическите принципи на Пенев, литературният историк не следва да се откаже от изучаването на историческата действителност, на външните условия на творчество, на външните културни влияния.

През 1917 г. в „Походна войнишка библиотека“ излизат от печат първите книги на Б. Пенев – „Г. С. Раковски“ и „Захари Стоянов. Априлското въстание“. На следващата година в същата библиотека се появява и „Начало на Българското възраждане“. Техният автор няма амбиция да издава книги, той реализира важните си прозрения върху литературата в периодичния печат и като университетски преподавател. Сътрудничи на големите и важни издания на своето време – „Мисъл“ и „Златорог“, „Периодическо списание“ и „Училищен преглед“, „Съвременна мисъл“, „Демократически преглед“, „Полско-български преглед“ и др. Негови статии и студии излизат още в полски, чешки, италиански и сръбски издания. За двадесет години зряла творческа дейност Б. Пенев успява да приложи своите възгледи върху широко литературно поле – от Средновековието и Ранното възраждане до съвременните художествени явления, автори и тенденции. Съзвучно с идеите на кръга „Мисъл“, отделя специално внимание на личността на твореца, на нейния мироглед и творческа сила, които смята, че са условие за създаване на художествени ценности. Привлечен в работата си на изследовател все от значими личности, силни индивидуалности – Ботев, Славейков, Мицкевич, Словацки, Шели, Толстой, Гьоте, Достоевски, Б. Пенев е убеден, че голям е този творец, който се издига над своя субективизъм. Той изисква от писателя да притежава или да изгради у себе си „универсално съзнание“, да се приобщи към общочовешките идеали, да се проникне от религиозно съзнание – накратко казано, да има „установено отношение към света и човечеството, към Бога и битието“. Ето защо, макар да е преди всичко естет, Б. Пенев не схваща художествеността само като форма. От тази позиция на челно място в литературата ни поставя Ботев, двамата Славейковци и Яворов (в студията „Основни чърти на днешната ни литература“, 1921).

Боян Пенев е един от първите български учени, насочили се към сравнителното изследване на литературите с техните взаимовръзки и влияния, към рецепцията на чуждите литератури у нас – гръцката, сръбската, полската, чешката, немската.

По отношение на същността и ролята на литературната критика Б. Пенев е привърженик на импресионистичния подход, при който естетическият усет на критика трябва да диктува взискателност и прилагане на висока художествена мяра – и така да тласка родната словесност към най-високите европейски образци. Той е блестящ полемист, който безпогрешно сочи „вредните“ тенденции в литературния живот и литературните нрави (статиите „Салонна критика“, „За литературния плут“ и др.).

В широката гама на интелектуалните и творческите занимания на Боян Пенев с любовта му към литературата си съперничат неговите пристрастия към театъра, изобразителното изкуство и особено – към музиката. Към изкуствата той има и пряко отношение – рисува, свири на различни инструменти. В музиката намира всичко онова, което му липсва в съвременната родна художествена словесност – религиозност, мистицизъм, висша духовност. Тя за него е „висша религия“, в „нейните сфери е истинската наша родина, от която сме се отлъчили и в която ще се върнем отново“ (студията „Бетховен“, 1922).

Негови текстове излизат на фр. пол., сръб., чеш. ез.

Псевд.: Б. П., У.

Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова