Веселин Бранев

Бранев, Веселин Неделчев (София, 28.04.1932 – Квебек, Канада, 21.02.2014). Потомък е на рода Браневи от Клисура, брат на белетриста и кинорежисьор Георги Бранев; родственик на художника и реставратор на икони Петър Бранев. Учи във Френския колеж в София (1946–1948), а след закриването му завършва средното си образование в Пета мъжка гимназия в София. В периода 1952–1957 следва право в Софийския университет, а след дипломирането си печели конкурс и специализира филмова режисура в Берлин. Работи като инспектор в ДП „Разпространение на филми“ (1957), преводач в международния отдел на ЦК на ДКМС, редактор във в. „Вечерни новини“ (1958–1961), заместник главен редактор в „Редакция за чужбина“ при Славянския комитет (1970–1971) и редактор в сп. „Лъч“ (1972–1975). Между 1953 –1963 активно сътрудничи на вестниците „Народна култура“, „Вечерни новини“, „Народна младеж“, където публикува разкази, кинорецензии и др. От 1957 е сценарист и режисьор към Студията за игрални филми „Бояна“. Първият му сценарий е на анимационния филм „Рибарят“ (1967), следват „Най-дългата нощ“ (1967), „Апостолите“ (1976, съсценарист); телевизионният сериал „Записки по българските въстания“ (1976–1981) по едноименното произведение на З. Стоянов (В. Бранев е съсценарист и сърежисьор, реализирал седем от тринайсетте серии). Сценарист и режисьор на игралните филми „Хотел „Централ“ (1983), по мотиви от разкази на К. Константинов, и „Убийства“ (1987), по текстове на А. Страшимиров; на „Разводи, разводи…“ (1989), на киноновелата „Крехко равновесие“ (1989). Работи и в документалното кино – сценарист е на филма „Софийски камерен оркестър“ (1970) и съсценарист на „Бойният пилот“ (1997). От 1997 до смъртта си живее в Канада.

В първата книга на В. Бранев – сборника с разкази „Чаша кафе сутрин“ (1966), текстовете „Сълзи за мъртвия“ и „Тъй отдавна, тъй отдавна“ маркират основните теми и мотиви в сравнително малкото му по обем белетристично творчество: детството и времето „преди“, носещи памет за ценности, усещане за общност и автентика на преживяното, и постепенното изгубване в процеса на съзряване на тази сетивност, свеждането ѝ до формалността на ритуалното. Авторът широко използва похватите на кинематографичното. В художествения му свят природното, предметността, фрагментът, детайлът градят епизодични кадри на биографичното като време и събитийност, които открояват приглушената драматичност на съществуването.

През 2007 В. Бранев неочаквано „се завръща“ в българския културен живот с книгата „Следеният човек (спомени, предизвикани от документи)“. Определяна жанрово като „роман“, „автобиография“, „мемоар“, „документален роман“, оценена нееднозначно от критиката, предизвикала полемики, тя е създадена, след като авторът се запознава със своето досие от Държавна сигурност през 2000. По признанията му: „И изведнъж ми стана жал, че ще трябва да изхвърля този човешки опит, който е описан там. Започнах да пиша малки неща и да ги пращам до мой приятел в Париж, за да ми казва какво мисли. И така се породи идеята за книга. Процесът на писане на книгата беше процес на постигането на собствената ми искреност, защото аз съм матрициран от едно време, в което ние лъжехме, за да съществуваме“. „Следеният човек“ е разказ на субект, който не изживява себе си като герой, а признава и припознава своите ранни идеологически илюзии, които се коренят в семейството и в младежкия авантюризъм. Неговата история е съпътствана от „сухия, изчистен“ разказ на документа, свеждащ съществуването му до набор от физически движения и действия в пространството. В сблъсъка, в ретроспективното преосмисляне на събития, лица и приятели от обкръжението се очертават необратимите деформации на социума, живота и човека в тоталитарната държава, в които всички съзнателно или не се оказват участници. Въпреки автобиографичната протооснова „Следеният човек“ се чете като един от документите за времето на социализма в съвременната българска литература. „Кой бях“, „какъв бих бил ако…“ са въпросите, от които тръгва Цв. Тодоров, близък приятел на В. Бранев, (вероятно „приятелят от Париж“) в предговора си към френското издание на книгата (2009, прев. Мари Врина), за да разшири възможните ѝ значения отвъд персонално събитийното и да ги осмисли като модел и същност на битието в тоталитарното общество.

Мемоарът „Пъдпъдъка на лов за тайни агенти“, посветен на художника Генко Генков и публикуван в „Литературен вестник“ (2012), е своеобразно продължение на темата на „Следеният човек“ в търсене на контрапункта – образът на големия творец, който не се вписва в нормите, наложени от политическото време.

Веселин Бранев е носител на орден Кирил и Методий; награда Златната роза (Варна, 1967); награда Златен лачено (1984, Авелино, Италия); извънредна награда за документалистика Хеликон (2007).

Книгата „Следеният човек“ е преведена на исп. и фр. ез.

Маринели Димитрова