Димитър Бочев

Бочев, Димитър Върбанов (Силистра, 13.08.1944). Завършва гимназия в родния си град, следва стоматология (1962–1963) и философия в Софийския университет (1965–1970), откъдето е изключван на два пъти по политически причини – втория път без право да продължи образоването си където и да е в страната. Обвиняван е за изказвания на факултетни дискусии, за оспорване на мнението на преподаватели по обществени въпроси, за връзки с чужди граждани. Многократно е арестуван и изпращан по етапен ред в Силистра без право да напуска града. Работи на хонорар във в. „Дунавска правда“ (Русе, 1967). През 1972 нелегално напуска България и заминава за Кьолн, където преминава през лагер за бежанци. Редовен сътрудник (от 1973) на Радио „Дойче веле“, където заедно с Георги Марков, с когото го свързва и лично приятелство, води рубриката „Есеистични понеделници“. След убийството на Г. Марков взема участие в реализирането на филма „Случаят Марков“ за английска телевизия. От 1975 Бочев е програмен редактор в българската емисия на Радио „Свободна Европа“ и създава своя културно-публицистична програма – „Контакти“, която превръща в трибуна на българския интелектуален елит в изгнание, а след 1990 и в трибуна на националния интелектуален елит. Тук прозвучават за първи път „Задочните репортажи” на Георги Марков, есета и коментари на Атанас Славов, Асен Игнатов, Стефан Попов, Христо Огнянов, а по-късно и на Тончо Жечев, Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев и др. През 1976 срещу Д. Бочев е заведен задочен наказателен процес в Силистра. Осъден е на 10 години затвор; съдът постановява присъдата да се излежи в Белене. В негова защита до българските власти са адресирани апели, подписани от Франсоа Митеран, Андреас Папандреу, Вили Бранд и Греъм Грийн. По същото време комунистическата преса го клейми като „слуга на американския империализъм” и „радиодиверсант”. През януари 1993 Върховният съд отменя присъдата. След падането на комунистическия режим в България Бочев е сътрудник на президента Жельо Желев по въпросите на чуждестранната хуманитарна помощ, работи като кореспондент на Pадио „Cвободна Eвропа“ в София, участва в дейността на Българския хелзинкски комитет. През 2013 е краткосрочно политически съветник в служебното правителство на Марин Райков. Член е на Международната академия на изкуствата – Париж, и на Съюза на баварските журналисти.

Името на Димитър Бочев се появява в периодичния печат през втората половина на 60-те години, когато публикува стихове и статии. В изгнание сътрудничи с есета и публицистика на руската емисия на списанието на източноевропейската интелигенция в изгнание сп. „Континент“ (списание за литература, религия и политика, създадено в Париж от руския писател емигрант Владимир Максимов и излизащо на 11 езика между 1972 и 1992). В българския печат негови произведения (художествена проза и есеистика) се публикуват отново от края на 1989 – в сп. „Пламък“ и „Летописи“, във в. „Литературен форум“, „Литературен вестник“. Води есеистични рубрики във в. „Демокрация“ (от април 1991 – рубр. „Междинно кацане“), „Труд“ и „Стандарт“, по-късно сътрудничи активно и на електронните медии – Портал „Култура“, Bulgaria Analytica и др.

Първият роман на Бочев „Междинно кацане“ – с предговор от Асен Игнатов, излиза през 1991. Основава се на автентичен биографичен материал, преживян действено и психоемоционално, художествено осмислен и претворен в разказ без начало и без край, „гнусен“ (по думите на автора) разказ за злото отсам и отвъд границата на индивидуалната и социалната свобода на човека. Посветен на живота на емигранта, романът е не толкова събитиен, колкото психологически, роман – пътуване през преградите на човешката същност и из лабиринтите на азовите пространства. Като цяло художествената проза на Бочев – неговите четири издадени романа и двата неиздадени, написани преди в края на стария и началото на новия век, „Белият слон“ и „Опит за екстаз“ – е белязана от автобиографизъм, който е резултат от своеобразното усукване на директни документални наблюдения и метафоризирано лично преживяно. В нея калейдоскопично са размесени образите на реални и реалистично представени човешки характери, от една страна, и на гротесково изкривени, но мотивирани в своето битие лица и съдби, от друга. Писателят тематизира универсални противоречия и противопоставяния, изтъкаващи човешкия живот – битие и бит, добро и зло, земно и небесно, рационално и ирационално, свобода и робство, любов, вярност и изневяра, духовно и материално. Привличат го въпросите за творчеството, силата и безсилието на словото, таланта и характера, границите на познанието и самопознанието. В романите и есеистиката си дава израз на отношението си към посредствеността, властта, профанизирането на същностни демократични ценности на българска почва, не пести разочарованието си от сблъсъка на надеждите и реалността и натежаването на везните от страната на материалното, баналното и консуматорското за сметка на високите граждански идеали и пространства на духа. Литературните му есета и портрети са посветени на близките му приятели, съидейници и творци Г. Марков, Ас. Игнатов, Т. Жечев, Ат. Славов, Хр. Огнянов, Ж. Желев и др. Книгите на писателя са добре приети от литературната критика.

Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ), за 1999 година. Романът му „Синеокият слепец“ печели Специалната награда в Първия национален конкурс за нов български роман на Фондация „Развитие“ (1997).

Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова