Димитър Аврамов

Аврамов, Димитър Григоров (Бургас, 6.09.1929 – София, 1.05.2008) Получава средно образование в Бургас (1943–1949) и висше в Софийския университет. Следва право и завършва философия (1951–1955). Работи в БАН, първоначално в Института по философия, по-късно в Института по изкуствознание (1961–1988) и в Института за литература (1989–1991). Доктор на философските науки с дисертация на тема „Естетиката на Шарл Бодлер“ (1985). Чете лекции в Софийския университет по история на новата българска култура от 1983, и в Пловдивския университет след 1991. Ред. в сп. „Философска мисъл“ (1955–1960) и зам. главен редактор в сп. „Проблеми на изкуството“ (1968–1980).

Първата му публикация е в сп. „Философска мисъл“ (1954) – статията „Необходимост и случайност“. След занимания с чисто философска проблематика (Декарт, Лайбниц, субстанция и материя) от 60-те години на ХХ в. Аврамов се насочва към проблеми на естетиката и по-специално – към теорията и историята на модернизма. Прицел на тогавашната догматична и идеологически обременена критика, европейският модернизъм получава при Аврамов широко документирана и концептуално изградена защита. Монографията му „Естетика на модерното изкуство“ (1969) представя същностните тенденции в разбирането за изкуство през XIX и XX в. чрез навлизане в полемиките и сблъсъка на различни позиции. Художествените явления са дадени в техния социокултурен контекст и са въплътени в запомнящи се характеристики на творците чрез техните възгледи и спорове, чрез личните свидетелства, съхранени в кореспонденция и дневници. Този „индуктивен“ подход е съпроводен от категориален и понятиен апарат, опиращ се както на широката ерудиция на автора, така и на отстояването на свой възглед за критика. Въвеждането на концептуално мислене, което съчетава философско и методологическо осмисляне с термините от специфичните аспекти на изкуството, остава емблематичен за Аврамов и рязко го отличава както от сухия академизъм, така и от словесната игра на критическия импресионизъм, характерни за периода.

Съчетаването на пластичния физиономичен портрет с теоретичното проясняване на творчеството откриваме не само в обемните му монографии, но и в многобройните критически статии, с които той активно участва в културния живот през четирите десетилетия от 60-те години насам, сътрудничейки на основните периодични издания. Наред с изследванията на европейския модернизъм Аврамов разработва проблеми и на българския. Той пише за автори и творци, за които официозната критика мълчи. Така се очертават три полета на неговата дейност: философско-теоретично осмисляне на модерното изкуство, включително и художествени явления на ХХ в.; активна критическа дейност – като един от най-изтъкнатите изкуствоведи, проследяващ и утвърждаващ новите тенденции в българското изобразително изкуство; историк на българския модернизъм и на българската култура. От 70-те години, заедно с монографии и албуми на художници, Аврамов посвещава редица студии на творчеството на писатели (Чавдар Мутафов, Кирил Христов, Атанас Далчев, Трифон Кунев). 80-те години е период, в който той публикува капиталното си изследване върху Шарл Бодлер (1985), видян в неговата сложност и вътрешна противоречивост.

Етичните проблеми и взаимодействието им с естетиката занимават трайно Аврамов. Критическото му съзнание е аналитично, то прониква в разнородни художествени явления и в същото време се опира на човешки опит, отворен и търсещ етическите измерения на нонконформизма. Той пише с разбиране както за homo duplex на Бодлер, така и за неоромантика Владимир Димитров-Майстора (1989). Сложната връзка между категориите национално и универсалистично, традиционно и съвременно Аврамов разработва в студиите, събрани в „Диалог между две изкуства“ (1993). Още преди 1989 той започва работа по една хроника на българския културен живот, където чрез документи показва същността и механизмите на потисническия режим („Летопис на едно драматично десетилетие“, 1994; допълнено изд. 2015). С развенчаването на така наречената „априлска линия“ в „Неспокойната 1962“, както и в редицата студии, посветени на паметниците на тоталитаризма, а също и в обобщаващата статия „Коя култура да спасяваме?“ Аврамов допринася за проясняване на понятията на критическия хуманизъм.

Носител на редица награди, през 1995 той е отличен с журналистическата награда Паница, а през 2000 е удостоен с орден Стара планина, първа степен. През 2004 в негова чест е публикуван сборникът „Разум и възвишеност“.

Рая Кунчева

Библиографията е изготвена от Аделина Германова