Димитър Бояджиев

Бояджиев, Димитър Иванов (Татар Пазарджик, дн. Пазарджик, 18.05.1880 – София, 12.07.1911). През 1893 баща му внезапно умира и той напуска училище, за да поеме издръжката на седемчленното си семейство. Работи първо в бояджийницата на баща си, а след затварянето й през 1894 – като писар в общината и в адвокатска кантора. Самообразова се, пише стихове в социален дух, участва дейно в обществено-политическия живот на родния си град. През януари 1902 с подкрепата на К. Величков и В. Велчев се премества в София, където работи в Бюрото по печата към Министерството на външните работи и изповеданията. Става уредник на сп. „Летописи“ (издавано от К. Величков), където публикува стихове и преводи от руски език  – от М. Ю. Лермонтов, И. С. Тургенев, М. Горки, Л. Н. Андреев, И. А. Бунин, Ф. И. Тютчев и др. Сътрудничи и на списанията „Ново време“, „Съвременна мисъл“, „Слънчоглед“, на вестниците „Българан“, „Смях“ и др. Секретар на Българското генерално консулство в Марсилия (1908–1910). Самоубива се заради несподелена любов.

Публикува преводи, дописки и рецензии в левия печат от 1895, а първите му стихове („Уморен низ беззрачна и зловеща тъмнина се скитам…“, „Край пътя бор стърчи усамотен…“ и др.) излизат през януари 1901 в сп. „Общо дело“. Бояджиев е автор на неголямо по обем творчество, приживе не издава книга, не е писано нищо за него. Но творбите му правят впечатление на българската  културна общественост от началото на ХХ в. със своята искреност и изящество на стиха. Дебютира със стихотворения, създадени под влиянието на социалистически идеи („Ще дойде ден“, „Нима да вярвам ощ…“ и др.). Но твърде скоро младежката му вяра в постижимостта на социалния идеал за равенство угасва и той измества фокуса на поетическия си поглед към вътрешния си свят, към личностните си колебания и съмнения. Бояджиев е сред създателите на българската психологическа лирика и един от първомайсторите на елегията в българската литература (заедно с Д. Дебелянов), автор на образцови стихотворения в този жанр, като „Писмо“, „Елегия“, „Сподавен вик“, „Марсилия“. Поезията му е изповедна, наподобяваща интимен дневник. По емоционалност и интензивност на душевните преживявания тя се родее с поезията на П. К. Яворов и Д. Дебелянов. Основният конфликт в нея е предизвикан от жестокостта на действителността, която задушава всеки порив на нежната и изтънчена душа на лирическия герой (който при Бояджиев е максимално близо до самия автор) към красота и щастие. Дори любовта не е в състояние да потуши този конфликт. В изящната му любовна лирика образът на жената винаги е двойствен, обединяващ в себе си ангелското и демоничното начало („Нощен блян“ и др.). Не успял да намери решение на гнетящите го противоречия и да избяга от страданието, героят примирено приема трагичната си съдба. Затова въпреки болезнената чувствителност на аза, въпреки заложената напрегнатост и конфликтност, лириката на Бояджиев звучи меланхолично, като тих и скръбен стон. Би могла да се определи и като символистична, въпреки че е по-жизнена и предметна от поезията на символистите. Макар и рядко, песимизмът в творчеството на Бояджиев отстъпва пред чувството за радост, надежда и жизнелюбие, източник на което е най-вече природата („Копнеж“, „Пролет“ и др.). Той е автор и на няколко хумористични стихотворения, публикувани в сп. „Българан“. А през 1909 написва комедията „Сълзи и смях“, чийто ръкопис не е открит.

Отделни негови произведения са преведени на грц., нем., пол., рус., словен., срб., унг., фр., чеш. и др. ез.

Псевд.: Димитър Ивчов, Ех, Ех поет, Ивч.

Андрей Ташев (текст и библиография Книги от... и Книги за...)

и Северина Георгиева (Статии за...)