Добри Жотев

Жотев, Добри (псевд. на Добри Александров Димитров) (с. Радуй, Пернишка обл, 24.01.1921 – София, 22.11.1997). Завършва основно образование в родното си село през 1929. Учи гимназия в София и Перник. През тези години се запалва по социалистическите идеи и се включва в гимназиалната организация на Работническия младежки съюз (РМС). Не успява да завърши последния клас, тъй като през пролетта на 1942 е арестуван. Осъден е на 15 години строг тъмничен затвор по Закона за защита на държавата (ЗЗД). Присъдата си излежава в Софийския централен затвор (до 27 февр. 1943), а след това – в Скопския затвор. След бягството си оттам в края на август 1944 преминава в нелегалност и продължава участието си в антифашистката борба, сражавайки се като партизанин в редовете на Югославската народна освободителна армия (ЮНОА). След 9 септември 1944 работи като литературен консултант във в. „Народна младеж“. От 1954 до 1968 е редактор в издателство „Народна младеж“, а от 1968 до 1976 – във в. „Стършел“, където след пенсионирането си продължава да работи като нещатен литературен съветник.

Добри Жотев е автор на стихове, поеми, любовна лирика, разкази, произведения за деца, пиеси. Започва да пише стихове още в прогимназията. За първи път печата в сп. „Младежко слово“ през 1942, но поетическите му „прощъпулки“ всъщност са от 10–12 годишната му възраст. Много по-късно те излизат под заглавието „Прощъпулки“ (1971). За тях той казва, че са били по-оригинални (сравнявайки ги с юношеските подражателни любовни стихотворни опити), тъй като съхраняват детската образност, детските виждания, детския наивитет. Ранната поезия на Жотев е силно политизирана, обвързана с идеологическите му пристрастия, но той не е догматично встрастен в комунистическите идеали. Лирическите поеми в книгата „Буйният вятър“ (1958) носят романтически заряд, някои образи и символи в тях може да се четат алегорично – особено в контекста на т.нар. априлска вълна от 1956, но преди всичко доминира възторжено жизнеутвърждаващо начало, виталност, кодирана в родовите корени („Балада за ожидането“).

Постепенно Жотев се насочва към социално-политическата сатира и интимната лирика. В книгата „На гости у дявола. Поеми“ (1962) той заема лирическия сюжет на Христо Смирненски, за да диалогизира и осмисли в новото време истините, идеалите, лъжите („как ловко минава за Истина свята прастарата грешна Лъжа“). Риторичният въпрос „Но как със безверие да чакам добри бъднини?“ от поемата „Маскарад на лъжата“ се превръща в своеобразен смислов център на по-сетнешните му поетически творби: „Викове“ (1966), „От Дявола до Кибернета“ (1968), „Делфийският оракул“ (1983) и др. Лирическият човек на Жотев е питащият се човек, за когото партийните постулати не са единствено възможни отговори. Неговата драма е „поражение на победилия“ („Анамнеза“). С времето поезията и прозата му („Езически разкази“, 1993) избират притчовия език, обръщат се към алегории и митологични образи и мотиви, за да изговорят разочарованията от реалността, подмяната, манипулацията с неотменни ценности, каквито са според поета вярата и истината.

Жотев е автор и на любовна лирика: „Обич моя“ (1964), „Влюбени слънца“ (1983) и др. По някои от стиховете му – „Реплика“, „Раздяла“ и др., са създадени песни.

Стиховете и разказите за деца заемат особено място в творчеството на Д. Жотев. Хумористичната поема „Лесньо дири леснината“ (1960), стиховете от „Птичи хор“ (1963), разказите от „Вълчи вървища“ (1971) носят памет за преживяното, но и смях, породен от сравнението дете – възрастен.

Автор е на комедията „Обличането на Венера“ (1969), играна с успех в Сатиричния театър и адаптирана за телевизията; „Оръженосецът и рицарят“, публикувана в сп. „Театър“ (1990), и на две непубликувани пиеси – „Събличането на Юпитер“ (1977) и „Железните обувки“.

Произведенията на Д. Жотев са преведени на англ., араб., исп., нем., рус., укр., унг. ез.

Росица Чернокожева

Библиографията е изготвена от Диана Ралева