Екатерина Ненчева

Ненчева, Екатерина Димитрова (Троян, 1.05.1885 – Пловдив, 9.02.1920). Родена в семейството на медицинския фелдшер Димитър Ненчев Ханчев, участник в Априлското въстание (1876) и в Руско-турската освободителна война (1877–1878). През 1902 бащата умира при неизвестни обстоятелства в полицейския участък в Никопол. Неговата съпруга Аника Ганчева и трите ѝ деца остават без средства. На годишнината от смъртта на бащата 15-годишният брат на Екатерина се самоубива. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса.

Екатерина Ненчева завършва IV клас на американския колеж в Ловеч и гимназията в София, където записва славянска филология. През 1906 за кратко работи като актриса в трупата „Сълза и смях“, а след това и във Варненския градски театър. В началото на 1907 заминава при майка си и сестра си в Пловдив. Същата година е назначена като учителка в с. Рила. Омъжва се за публициста общественик Иван Харизанов и заедно с двете си деца следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор. Във Враца се разболява, семейството се мести в Пловдив, където след година, изпълнена със страдания, Ек. Ненчева умира от туберкулоза.

Пише стихове от 14-годишна възраст, увлича се от поезията на М. Ю. Лермонтов, Х. Хайне и особено от Дж. Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“ и главно в сп. „Мисъл“ (под псевдонима Велирина). Първата ѝ публикация е от 1903 в сп. „Летописи“, където дебютира с цикъл стихотворения: „О, млади, о буйни години“; „И в дълбокото самозабвение…“; „Край туй поточе с дух унесен…“ (под псевдонима Велирина).

Младата поетеса има дързостта да се изправи пред литературния кръг „Мисъл“ пред изпитателните погледи на Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Славейков я подлага на „изпит“ – превод „Из А. Фета“, който Ненчева издържа блестящо. Известно е, че преди да отпечата своите стихове в периодични издания, поетесата ги е носела на Яворов за мнение.

През 1909 издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“, която посвещава на своя съпруг Иван Харизанов. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно.

Творчеството на Ек. Ненчева е първата в българската литературна история манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията ѝ са любовта и смъртта. В поезията на Ненчева заговаря една разкрепостена душа, която признава само бога на любовта. Въпреки смелостта на поетесата при разкриване на своя интимен свят тя не надхвърля „свенливия реализъм“ на народната песен. В нейните стихове има някаква непорочна чистота. Тя говори за възземането на духа, а не за желанията на тялото. Нейната обич е чисто духовно преживяване, в нея няма да открием зов за сетивни наслади, еротични желания и помисли. Основния човешки образ в нея бихме могли да приемем като проекция на самата поетеса. Той не е универсален, а интровертно конструирана фигура – иманентна за създателя си. Ако говорим за традиция, която тръгва от Ек. Ненчева и която не е особено развита в следващите десетилетия (защото е чужда на Дора Габе, Блага Димитрова и в определена степен на Елисавета Багряна), това е традицията, която отъждествява жената с майчинството и постановява, че няма нищо по-същностно за нея от това.

Наричали са я: „мадоната в черно“ (още приживе), „прокълнатият ангел на българската поезия“, „първата наша лиричка“ (Веселин Ханчев), „кокичето“ (Кръстина Гичева-Михалчева), „първата лястовица“ (Ив. Сестримски), „родоначалницата на българската женска лирика“ (Мара Кинкел).

Около нейния образ на мадона, обвита в романтичното сияние на „прокълнатите поети“, се завихрят културните и социополитическите напрежения от началото на XX в. Предсмъртните стихове на Ек. Ненчева, писани на болничното легло в последните две години от нейния живот-към-смъртта, разтварят нови тематични и изразни регистри в поезията ѝ. Те са написани с музикална повторяемост, утаяващи в себе си неизповедима тъга като от скъсване на крехки душевни струни. Приела своята съдба на рано отиваща си от живота душа, Ненчева прекрачва в отвъдното с великото смирение на една осъдена душа, неуспяла в своя страстен опит да съедини „двата свята“, да остане свободна в избора си да принадлежи едновременно и на изкуството, и на любовта си към човека. Поетесата внася в женската поезия проблематиката на чувстващия човек, пронизана от екзистенциално-сантиментални нотки.

Елена Борисова

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева