Емилия Дворянова

Дворянова, Емилия Валтер (София, 4.05.1958). Завършва пиано в музикалното училище „Любомир Пипков“ (1978) и философия в Софийския университет (1985). Защитава дисертация на тема „Естетическата същност на християнството“ (1991). През 1999 е сред поканените автори на Лайпцигския панаир, където България е фокусна страна, а през 2001 е гост на Министерството на културата на Франция по програмата „Красивите чужденки“. Доцент по теория и история на литературата в Нов български университет, преподавател по творческо писане.

Емилия Дворянова пише проза, пътеписи и есета. Дебютира през 80-те години на XX век с разказа „Бяг“ във в. „Народна младеж“. Първата ѝ книга е дисертацията ѝ, издадена през 1992, а дебютният ѝ роман – „Къщата“, излиза през 1993. Публикува в сп. „Християнство и култура“, „Страница“, „Демократически преглед“, „алтера“, в. „Литературен вестник“, „Култура“, „Литературен форум“, в редица научни сборници.

В първите художествени произведения на Дворянова се появява образът на майката, който е проблематизиран от българската женска проза след 1990 в произведения на Мария Станкова, Теодора Димова, Елена Алексиева и др. Майката като прислужница на сина, потискаща, чужда, жестока, отказваща да приеме изкуството като важна част от неговия живот („Къщата“, 1993); майката като образ, който дъщерята повтаря, за да може да умъртви в себе си („Passion или смъртта на Алиса“, 1995).

В писането на Дворянова под различни форми се проявяват полифоничността на словото, словото-изпълнение, свиренето като еротично докосване и самодокосване, проблемът за съвършенството („Концерт за изречение“, 2008) и за женското преживяване на светостта („Земните градини на Богородица“, 2006).

Сюжетите на нейните книги се визуализират посредством образите на персонажите, чрез техните усещания. Светът е представен интериорно. Наративната идентичност е вложена или в самото писане, или в погледа. Светът на женското е в неуловимостта му, в неговата менталност – дори на нивото на разказа. Книгите на Дворянова, по думите на Милена Кирова, една след друга търсят образни измерения на Пътя, който може да води както навън, така и навътре, защото няма еднопосочност в динамиката на телодушевното преживяване. Важна тема, преминаваща като нишка през прозата на Дворянова, е кризата на пълното тяло в изпитанието на границите и перипетиите на отказа от това изпитание, което най-често е отказ от самия живот.

В творчеството ѝ се усещат следи на вдъхновение от автори като Марсел Пруст и Томас Ман. Паметта е ключов катализатор, превръщащ спомените в малки импресии, закодирани в тъканта на текста-Дворянова. Пътят към себеосъзнаване минава през деконструкцията на тялото и на езика, за да достигне до своето кръщение в пречистващото пространство на водата, символизираща изконната субстанция, първовеществото, от което се раждат всички форми и в което те се връщат след катастрофа или постепенна регресия („При входа на морето“, 2014). Катастрофата у човека, но и неговата вътрешна реконструкция, е визуализирана чрез разпокъсаността на света („Мир вам“, 2018), а надеждата за цялост ще бъде реализирана единствено посредством словото, превърнало се в средство за сътворение на новия свят.

Емилия Дворянова е носител на наградите Огнище (1996), Христо Г. Данов (2007), Комунитас (2014), 13 века България (2015), и др.

Нейни творби са преведени на англ., нем., полс., рус., унг., фр. и др. ез.

Елена Борисова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева