Ефрем Каранфилов

Каранфилов, Ефрем Спиров (Кюстендил, 27.11.1915 – София, 23.03.1998). Завършва гимназия в родния си град, Военното училище (1937) и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1947). Участва в последната фаза на Втората световна война, преподава военна администрация в ШЗО „Христо Ботев“ (1948–1951) и редактира междувременно сп. „Народен командир“. От 1957 завежда отдел „Теория и критика“ в сп. „Пламък”, през 1959–1960 е негов заместник главен редактор. Старши научен сътрудник (1961), професор (1967) в Института за литература при БАН, член-кореспондент на БАН (1979), академик (1989). Директор на издателство „Български писател“ (1966–1968), заместник-председател на СБП (1968–1970), главен редактор (1970–1972) на сп. „Пламък“, главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1973–1982). Секретар на СБП (1972–1973), заместник-директор на Единния център за език и литература при БАН (1972–1974), директор на Института за литература (1982–1989).

За пръв път печата стихове и статии през 1933–1934 във в. „Ученическа мисъл“ (Кюстендил), на който е главен редактор. Сътрудничи на сп. „Българска реч“, на в. „Трезвеност“, „Светлоструй“, „Дунавска искра“ и други. През 1938–1942 публикува в сп. „Философски преглед“ поредица социално-психологически етюди. През 1941–1943 сътрудничи на в. „Мир“ и сп. „Златорог“. Подновява литературната си дейност в атмосферата на духовно оживление и усилия за преодоляване на култовския догматизъм в обществения живот и в изкуството. Още ранните литературно-критически статии и очерци на Ефрем Каранфилов открояват трайните му пристрастия към европейската хуманистично-моралистична традиция и интереса му към националната история и народопсихологията. Следейки българския литературен живот, Ефрем Каранфилов изтъква новаторски явления като лиризирането на прозата, разцвета на историческия роман и на документалните жанрове, променящия се възглед за героичното в историята. Повлиян от френските хуманисти – творци и мислители, утвърждава значимостта на човешката памет и на изповедно-споменното начало в съвременната литература.

За да изрази адекватно своите хуманистични идеи, актуализира пренебрегвани през 50-те години жанрови форми – есето, характерологичния портрет, социалнопсихологическия очерк, чрез които се осъществява продуктивният обмен между литературната критика и сродните ѝ хуманитарно-познавателни области: история, социология, социална психология, етика. Пиететът му към националната духовна традиция е изявен в трилогията „Българи“, съставена от портрети на видни творци (З. Стоянов, Г. Милев, Н. Лилиев, Ст. Загорчинов, К. Цонев, Вл. Димитров-Майстора, Ил. Бешков) и общественици (Левски, Г. Бенковски, отец М. Преображенски, Г. Димитров, Ал. Стамболийски), както и в поредицата биографични очерци за именити български офицери-родолюбци (сб. „В служба на родината“). Представителни са изследванията, в които се осъществява взаимопроникване и взаимодопълване на литературнокритическите със социалнопсихологическите и народоведски наблюдения. Синтез на литературноисторическа и народоведска проблематика са и монографиите „Най-българското време. Книга за „Записките“ на Захари Стоянов“, „Антон Страшимиров и душевността на българина“ и „Заради живота. Как умират героите на българските писатели“.

Ефрем Каранфилов допринася за развитието на българската социологическа и социалнопсихологическа наука и като инициатор на издаването на литературното наследство на Ив. Хаджийски, и като негов редактор.

Отделни статии на Каранфилов са публикувани на англ., араб., исп., ит., кит., нем., рум., рус., укр., фр. и чеш. език.

Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Диана Ралева