Иван Сухиванов

Сухиванов, Иван (псевд. на Иван Георгиев Иванов) (Бургас, 6.09.1961). За литературно име приема фамилията на дядо си. Родът му е от родопското село Хухла, преселил се в с. Бата край Поморие, Бургаско, след като цялото село напуска Родопите заради турски насилия през Междусъюзническата война (1913). Завършва корабостроене в Техникума по механотехника в Бургас (1980) и българска филология в Шуменския университет (1990). Работи две години и половина в корабостроителния завод в Бургас, а от 1986 е учител по литература, като заедно с това публикува журналистически материали в местния вестник „Черноморски фар“ и в други издания. Преподава в Бургаския свободен университет от 1996 до 2000, когато Филологическият факултет е закрит. Бил е секретар на Бургаското дружество на писателите (2000–2014). През 2018 защитава докторска дисертация в Шуменския университет на тема „Лозунгите“ на Мария Судаева (философски и литературен контекст)“. От 2009 заедно с Георги Ингилизов и Росен Друмев е редактор на сп. „Море“. Тримата не само възвръщат литературния облик на легендарния бургаски алманах (1980–1992), но го превръщат във водещо национално издание за литература.

Сухиванов се изявява като поет и белетрист, журналист, редактор, активна фигура в публичния живот на Бургас. Публикувал е статии в научни издания, критика, есета, разкази, но най-голяма значимост в съвременната българска литература постига като поет. Навлиза в литературата през хумора, когато в последния курс в техникума заедно със свой приятел „издава“ ръкописен хумористично-сатиричен вестник „Злобен глас“; сред неговите обекти са Тодор Живков и Държавна сигурност. Първите си по-сериозни опити прави през 1986–1987 като студент, отначало в полето на поезията, а скоро след това и в прозата. През 1989 печели национален студентски конкурс в Шумен с разказа „Тишина“. За първа значима своя публикация смята цикъл стихове в алманах „Море“ (1991, бр. 1). Първият му критически текст – рецензия за книга на поета Р. Друмев – излиза през същата година във в. „Черноморски фар“.

Първата си книга – стихосбирката „Лакуни“ – издава през 2000, когато отдавна се е наложил като автор със собствен почерк. Книгата веднага е забелязана, печели награди. Става емблематична за поета не само защото е дебютна; тя откроява една минималистична стилистика, вътрешно съзвучна със заглавието (лакуна – пропуск, празно или неразчитаемо място в текст). Тази стилистика ще бъде продължена и затвърдена в следващите му поетически книги: „Ексил“ (2010), „Томи. Нощна смяна“ (2014), „Нямо кино“ (2015), „Непревзето море“ (2018).

Поезията на Сухиванов се характеризира със сложна, многопластова, крайно елиптична поетика, трудно поддаваща се на дешифриране. Тя гради един гротесково деформиран свят – едновременно „външен“, социален, в който се разпознават елементи от актуалната българска действителност, и „вътрешен“ за лирическия герой, метафизичен. Специфични за стила на автора са лаконизмът и фрагментарността, постоянният стремеж към съсичане целостта на разказа и пренасяне на акцента върху отделния образ, най-често във вид на ярка метафора. Разказът е затормозен, гъсто осеян с лакуни, които читателят трябва сам да запълва, за да възстанови някаква потисната наративна и смислова цялост. В краен вид този маниер характеризира поезията на Сухиванов, но е налице и в литературнокритическите и теоретичните му текстове.

Макар че поезията си остава най-характерната и може би най-предпочитаната творческа област за Сухиванов, не по-малко активно той работи и в художествената проза. Първия си сборник с емблематичното заглавие „Къси истории“ публикува през 2005. По-късно издава още две книги с проза: „Стилът на невъзможното“ (2016) и „Хендрикс и още свобода“ (2019). За тях е характерна силна размитост на вътрежанровите граници в диапазона между „класическия“ разказ с относително ясен сюжет и безфабулни късове проза, изплъзваща се от някаква по-строга топография. Между тези две линии в прозата на Сухиванов протичат диалози, които я сближават с поетиката на диаболизма. Често героите пребивават в междинни вътрешни пространства на границата между реалността и съня, халюцинацията, лудостта (особено в „Стилът на невъзможното“).

Сухиванов е автор и на литературнотеоретични текстове, рецензии и есета, които публикува в периодичния печат. Част от тях събира в третата си по ред книга – „Ходове на въображението“ (2009), която критикът Св. Игов определя като явление в бургаската литература.

Носител е на множество литературни награди, сред които първа награда на конкурса Яворови дни (2000), наградата за дебютна книга с поезия Светлоструй (2001) и Националната награда Христо Фотев (2016).

Негови творби са преведени на англ., исп., рус. и др. езици.

 

Пламен Антов

 

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от ... и Книги за ...)

 

Книги от Иван Сухиванов

ЗаглавиеЖанровеГодина
Лакуни стихотворения2000
Къси историиразкази2005
Връщане в меланхолиятапоезия2006
Ходове на въображението : Критика2009
Ексилстихове2010
Бягстваразкази2011
Томи. Нощна смянастихове2014
Нямо киностихове2016
Стилът на невъзможноторазкази2016
Обратно броенеразкази2017
Непревзето морестихове2018
Хендрикс и още свободаразкази2019