Иван Вазов

Вазов, Иван Минчов (Сопот, 27.07.1850 – София, 22.09.1921). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Б. Петков (бащата на Хр. Ботев), като става негов помощник – подидаскал. Там намира богата библиотека от фрeнски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Й. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“. Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, сп. „Читалище“, в. „Отечество“, в. „Свобода“ и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Животът всред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху впечатлителния млад поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България Вазов учителства (1872–73) в Мустафа паша (дн. Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София – Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След преждевременното избухване на Априлското въстание (1876) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Русия. В Букурещ Вазов влиза в „Българското централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевд. Пейчин) и „Тъгите на България“. През Руско-турската освободителна война, на която откликва с книгата „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Н. Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 – септ. 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

От 5 окт. 1880 се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културния живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период – К. Величков, в продължение на пет години Вазов участва в редактирането на в. „Народний глас“, от чиито страници води пламенна борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него сп. „Наука“ – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението. През 1885 Вазов и Величков основават сп. „Зора“ – първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетическият му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

През есента на 1886, след събитията около 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1889 живее в София. През 1890 основава сп. „Денница“, което излиза две години. По това време издава най-силните си критико-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в 2 т.). През 1895 тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писането. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на народната просвета. Но министерският пост е тегоба за него и той посреща с облекчение падането на кабинета (ян. 1899).

На войните през 1912–1918 откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на Българияя в I световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В творчеството си слива своя духовен живот с битието на народа, народната съдба става негова поетическа участ. Свързани тематично и идейно-емоционално, първите стихосбирки на Вазов – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“ – са художествено неравни, но в погледа на лирическия герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в неговите революционни възможности общественият оптимизъм на Вазов има още една опора – надеждата в помощта на Русия („Русия“). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той има възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да обмисли събитията. Цикълът „Епопея на забравените“ е поетичен паметник на цяла историческа епоха – от първите прояви на оформящото се национално съзнание до епичния бой на Шипка; той е възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на идеализма и героизма, на големите синове на България, на добродетелите на българския народ.

Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, Вазов хвърля рязък укор в лицето на новото издребняло и егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в лириката му, която придобива критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението („Векът“). Малко признаци са нужни на Вазов, за да долови основните пороци на българското следосвобожденско общество – меркантилния му дух, липсата на големи общонародни идеали. Поезията на Вазов получава най-силна социална окраска в края на 90-те г. на XIX в., когато общественото развитие рязко поставя въпроса за масовото разоряване на дребните собственици и мизерията на народа; селската неволя става основна тема в българската литература. Тя е разработена в едно от най-популярните му стихотворения „Елате ни вижте!“.

Но колкото и да е чувствителен към социалните несправедливости, колкото и покварата да го потиска, Вазов не губи оптимистичния си поглед за живота и общественото развитие; убеден е в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов в поезията му може да се намери отклик „на всичките трептежи на Балкана“, на бурната история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване поетът е верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник („Само ти, солдатино чудесни“, „Паметник на българската мощ“ и др.). В стихосбирката „Сливница“ възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Към края на I световна война лириката му изразява умората от ужасите на войните, жаждата на човечеството за мир („Световната война“, „Всемирната война“, „Жреците на Ваала“, „Идеален сън“). Отчаян от погрома, 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!“ –  и в това заглавие на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот.

Силна е поетичната чувствителност на Вазов и към природата – той пръв я въвежда в българската поезия като самостоятелен обект на изображение и ѝ посвещава голям дял от творчеството си. Пейзажите му носят български характер – в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. България със своя народ, минало, език и природа – това е фокусът, който събира всички линии на Вазовата лирика, изворът на вдъхновението му, постоянната тема, основният образ в поетичния му свят. В над 50-годишната си творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, разкриващи интимния му свят. Поместени са предимно в излязлата към края на живота му стихосбирка „Люлека ми замириса“.

В поезията на Вазов е отразена цялата гама на човешките преживявания – от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми – от краткото лирическо стихотворение до широкия замисъл на цикъла „Епопея на забравените“, от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на 9 поеми, създадени през 1879–84. Най-популярна от тях е изпълнената с демократически патос поема „Грамада“ – художествен паметник на един оригинален народен обичай, своеобразен „нравствен линч“ над провинилите се пред народа. Близка до „Грамада“ по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема „Загорка“, в която централната тема е отпорът срещу турското робство. Самият Вазов най-високо цени лирико-фантастичната си поема „В царството на самодивите“ –  новаторско за времето произведение, в което поетът преплита във фантастичния свят на българския митологичен фолклор разочарование от съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906–1908 с романтичния цикъл „Легенди при Царевец“ той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на историческата балада.

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото сп. „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест  – „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени – този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист той израства твърде бързо. Още през 80-те г. създава най-големите си постижения в областта на художествената проза – повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ – безименните герои на историята. Образите им са обрисувани ярко, с убедително жизнено внушение. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само чрез няколко реда, въвеждащи в следосвобожденската действителност, Вазов изправя една срещу друга две  исторически епохи, за да укори „дребните характери“ на новото време. В хумористичната повест „Чичовци“ писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство – изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, Вазов съумява да внуши историческия дух на епохата. От тук и тясната връзка, съществуваща между „Чичовци“ и „Под игото“. Романът „Под игото“ рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Контурите на сюжета не се извличат от исторически документи, в интригата почти не се вплитат имена на исторически личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационален патос – авторът изобразява основния исторически процес на епохата; революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на ония цветущи селища, които въплъщават представата ни за „българското“ в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане – неслучайно се смята за „национална епопея“.

През 90-те години на ХІХ в. и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“ („Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“, без да може да се сравнява с него като художествено постижение. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885). В центъра на авторовото внимание е обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество; Вазов проявява и свои  политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX в. става основна в прозата му. Радостта от извоюваната с кръв свобода Вазов въплъщава в класическия образ на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа“). Радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованието на зрящите, превърнало се в основна тема на Вазовите разкази. В публицистичния разказ „Кардашев на лов“ (1895) писателят обосновава правото си на критично изображение. „Нека бъде сатирата!“ – заявява той чрез своя герой, като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. При все това закърменият от възрожденски идеали творец продължава да вярва в нравствените сили на българския народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни персонажи от миналото и съвременността (баба Илийца от „Една българка“, Ненко от „Тъмен герой“ и др.). Вроденото у Вазов чувство за хумор се изявява често в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на въпросите, поставени от тях. На съвременния живот е посветен и романът „Казаларската царица“. Успехът на Вазов е главно в критическото изображение на морала и нравите на едно общество, в което пътят към успеха минава през подлостта. Със съвременен сюжет е и повестта „Нора“, в която чрез дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие е окарикатурен стремежът на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата Вазов поставя основите на българската градска белетристика. Неуспял да създаде достатъчно убедителни съвремени герои, които да изразяват неговите нравствени и патриотични идеали, в първото десетилетие на XX в. Вазов търси вдъхновение в далечното минало (създава романа „Светослав Тертер“ и повестта „Иван Александър“), като не се колебае да припише на историческия герой твърде съвременни характеристики.

Голям дял в художествената проза на Ив. Вазов заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като писателят умело редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор.

Интересът към създаването и развитието на бългрския следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата българска драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав“ и „Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч „Хъшове“ пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на „Немили-недраги“; с драматично напрежение е изпълнена и „Към пропаст“ – драматизация на повестта „Иван Александър“.

Иван Вазов е награден с Медал за наука и изкуство (златен, 1896).

Още от края на XIX в. произведенията му са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Псевд.: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.

Милена Цанева

Библиографията е изготвена от Аделина Германова