Йордан Кръчмаров

Кръчмаров, Йордан Добрев (с. Гурково, Добричка област, 24.07.1948 – Толбухин, дн. Добрич, 16.05.1986). 38-годишният живот на Йордан Кръчмаров преминава в Добруджа – в родното му село, в Добрич и Балчик. Завършва Първа гимназия в Балчик. Войнишката си служба отбива като матрос във Варна. Животът му изглежда ексцентричен за нормите на т.нар. социалистически гражданин – често сменя работата си: миньор, спасител на плажа, рибар, бригадир на растениевъдна бригада (най-близкото до амплоато му е „завеждащ културната дейност и радиовъзела“ към предприятие „Битова техника“, Добрич). Нерядко и безработен, но пък вписващ се идеално във вечния образ на скитника поет. Поетическите пътища го водят все към добруджанското Черноморие – нос Калиакра, Яйлата (Камен бряг), Дуранкулак – места с дива красота.

Първата му публикация е във в. „Димитровска вахта“ от 12.04.1968 – цикъл стихотворения „Реквием“. Един от най-малко публикуваните автори приживе: отпечатани са само отделни негови стихотворения (предимно в местния литературен печат и по-малко в централния), откъс от поемата „Море“ (в сборника „Вечери в кубрика“, 1969), цикълът „Цялото ми богатство“ (в поетическата антология „Общежитие“, 1986), литературно-музикалната композиция „Как да гледам слънцето“, изнесена в НДК през 1984 от актьори на ДТ „Й. Йовков“ – Добрич, предимно с негови стихове. От края на 70-те и началото на 80-те участва в изявите (рецитали, изнесени литературни четения, конкурси, срещи) на литературния клуб на Балчик, Клуба на младите творци и на Дружеството на писателите на Добрич. Много по-известен е сред слушателите си, до които сам достига, отколкото сред читатели. Поддържа кореспонденция с утвърдени автори като Борис Христов, Георги Константинов, Александър Геров, Георги Марковски, Петър Алипиев и др., но литературните критици не го забелязват. Така и не дочаква дълго подготвяната си дебютна книга. Самостоятелни сбирки, дело на приятели писатели и ценители, излизат едва след смъртта му, препотвърдила поетически изказаното: „Не! Не! По-добре сърдечен удар, отколкото сърдечна дрямка!“ („За предателското ми сърце“). Маргинализиран, останал извън социалистическия литературен канон, името му се налага като значимо в съвременната българска литература след 1989, когато започват да излизат книгите му.

Кръчмаров е преди всичко поет, но художествените му изяви показват синкретичен талант: пише разкази и повести (някои от тях незавършени, включително и един започнат роман), две пиеси, пътеписи, фейлетони, епиграми, публицистика. Работи и върху сценарии за кино и телевизионни постановки. Изявява се и в изобразителното изкуство с графики и цветни пейзажи. Поетическите жанрове, в които пише, също се отличават с многообразие: лирически стихотворения, миниатюри, рубаи, балади, поеми, импресии, лирична проза, сатира.

Най-пълното и представително издание на поезията му, снабдено с библиографски апарат, е книгата „След XX века“ (1998), съставена с особено старание и почит от писателя Георги Марковски и издадена от него. Събраните над 200 творби, една четвърт от които са открити в личния архив на Кръчмаров, свидетелстват най-пълно за поетическия му свят. Трудно е да се щрихира единен творчески портрет на писателя. Той самият не се вижда „побран“ в един образ, създавайки цикъл от цели 32 четиристишни „автопортрета“. Последователният им прочит напомня разглеждане на портрети в галерийното пространство на книгата с надписи/заглавия. Поетът художник Кръчмаров се вижда в застинали шаржови пози до (най-вече) митични образи: „Кентавър с къси панталони“, „Автопортрет с козел“, „Автопортрет със змия“, „Автопортрет със самодива“ и пр. Чрез пластическите си превъплъщения той назовава всевъзможни метаморфози на животинското и божественото в себе си. Множеството лица не се борят за надмощие, а придават релефност на един съставен метафоричен портрет. Лирическият му герой се колажира и в определени социотипажи: предметно застиналия образ на ваксаджията, нетленното библейско тяло на рибаря, поета в някой ъгъл на кръчмата – емблеми, означаващи човека „извън центъра“, „в ъгъла“, „покрай“, „отвъд“, както сам се представя, продължавайки поетическата линия Александър Вутимски – Борис Христов. Йордан Кръчмаров чува битието през множество песенни гласове: песента плач на щуреца, песните на капчука, на устната хармоника на липсващия баща, на ръжта, която само конят чува, на узряващото вино, на селските камбани, на силната и страшна песен на умиращите старци – през акустиката на вселената, към която можем да добавим прилагателното „добруджанска“. Живот в измеренията на поезията и поезия, сбогуване с живота.

Носител на първа награда за поезия на националния конкурс Дъга под Лудогорието, Разград.

Негови стихове са преведени на тур. ез.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева