Йосиф Хербст

Хербст, Йосиф Яков (Одрин, 20.11.1875 – София, след 17.04.1925). Чешки евреин по потекло, роден в Одрин, в семейството на Яков и Софи Хербст. Родителите му са от Бърно, пристигат в България заради работата на бащата като инспектор по строежа на Хиршовата железница. След Освобождението (1878) се преместват в София. Израснал в интелигентска среда, Йосиф Хербст от дете усвоява немски, английски и френски език. Завършва Френския колеж, Първа мъжка гимназия и Военното училище (1893) в София. Произведен е в чин подпоручик в град Кула и става действащ офицер в Първи софийски пехотен полк. Служи и във Военното министерство. През 1898 заменя военната кариера с журналистика. От 17.10.1900 работи във „Вестник“ (Русе), от 13.02. до 21.12.1901 е негов отговорен редактор. През 1902 се прехвърля в софийския всекидневник „Балканска трибуна“. Пак тогава заедно с Иван Вазов, Стефан Бобчев и Михалаки Георгиев е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. От 1907 до 1908 е и първи председател на Дружеството на столичните журналисти. В динамичния му живот на публицист и редактор следват вестниците „Дневник“ (1903–1917), „Гражданин“ (май – юли 1907), „Време“ (януари 1908 – декември 1909, в сътрудничество с Александър Гиргинов и Александър Балабанов), „Пряпорец“ (1910) – орган на Демократическата партия, в която по това време членува, но броени месеци след това, през 1911, я напуска, разочарован от партизанщината. Акцент в журналистическата му работа са политическите прегледи. Привърженик на парламентарната демокрация, Хербст избира за мото на всичките си вестници „На никоя партия в угода, на никоя – напук“. Друг девиз на професионалната му етика, останал запомнен и до днес, е афористичното изречение: „Истинският, постоянно действащият парламент в една държава е нейната журналистика.“

През 1912 е мобилизиран в Балканската война. Като ротен командир участва в битките при Селиолу и Чаталджа. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата рота е обградена от вражеска войска край село Дъсчен кладенец, Хербст е ранен и два дена лежи сред войнишките трупове, което, парадоксално, спасява живота му. Дни по-късно от бедрото му е изваден куршум, който той превръща в сувенир. Получава Орден за храброст.

В периода от 5.12.1913 до 15.01.1918 е първият Директор на печата у нас. Цар Фердинад учредява тази длъжност по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф, за да може правителството да контролира пресата. Симеон Радев и Никола Генадиев препоръчват за нея Йосиф Хербст, който, убеден, че работи за националните идеали, използва положението си и за да развие международните контакти на Българската телеграфна агенция (БТА), от 1913 станала отделение на Дирекция на печата към Министерството на външните работи и изповеданията. Най-влиятелният за времето си журналист работи за подобряването на информацията, която стига до българското общество, бори се срещу политическата манипулация на новините.

В този период той има множество публикации и като кореспондент на английския вестник „Дейли мейл“, на австрийските вестници „Ди цайт“, „Нойе фрайе пресе“ и на германския „Фосише цайтунг“. След един относително дълъг прогермански курс в синхрон с правителствената политика от 1917 Хербст недвусмислено демонстрира пристрастието си към Октомврийската революция и събитията в СССР. Влиза в конфликт с министър-председателя Васил Радославов и цар Фердинанд. Заради политическите си убеждения е уволнен и изпратен на фронта. След Първата световна война временно се оттегля от политиката и журналистиката. Става акционер и прокурист в акционерните дружества „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“.

В личния му живот съдбовно влияние ще окажат контактите със семейството на Петко и Екатерина Каравелови. До 1911 Хербст е член на Петко-Каравеловата Демократическа партия. От 1923 Екатерина редовно сътрудничи на Хербството списание „Вик за свободни хора“. В атмосферата на близко приятелство и идейно съмишленичество по-голямата дъщеря на Каравелови – Виола (сестрата на Лора Каравелова) и Йосиф се влюбват, заради него тя приема юдейската вяра и името Сара. През 1921 двамата се венчават в Софийската синагога. Съюзът им, за беда, е белязан от постоянни трагедии. Умират и двете деца на Йосиф (от първия му брак с банкерската дъщеря, австрийката Елвира Енкел). Умира и синът на Виола от брака ѝ с адвоката Илия Белинов.

На 12 декември 1923 Хербст официално се завръща на публичната сцена. Избран е за член на Комитета за пострадалите от Септемврийските събития. Публицистичната му дейност бележи нов разцвет след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923. Издава седмичното сп. „Вик за свободни хора“ (14.11.1923 – 16.04.1924), което списва почти сам. Създава и оглавява илюстрования всекидневник „А.Б.В.“ (8.02. – 23.10.1924); издава вестниците „Ек утринен“ (18.11. – 6.12.1924) и „Ек вечерен“ (18.11.1924 – 3.03.1925), спрян от правителството на Александър Цанков. Сътрудничи си с Гео-Милевото списание „Пламък“. На 6.03.1925 поставя началото на всекидневника „Днес“, чието извънредно издание излиза 1–2 часа след атентата в църквата „Св. Неделя“ (със старо име „Св. Крал“) на 16.04.1925. Същата нощ е арестуван с обвинение, че е съдействал на комунистите да получават пари от Международната организация за подпомагане на революционерите. Откритата му критика на режима на Цанков допринася за края му. На 17 април Хербст е отведен в Обществена безопасност и попада в списъка на „безследно изчезналите“ в този метежен период български интелектуалци (заедно с Гео Милев, Христо Ясенов и още 148 души). След изчезването му неговата съпруга Виола пише до тогавашния председател на парламента Тодор Кулев, изпраща до всички вестници открито писмо до министър-председателя Цанков, което само две редакции се осмеляват да публикуват. Цанковисткият вестник „Български демократически сговор“, за да успокои общественото мнение, отговаря, че в страната има ред и съдебна власт, които ще посочат къде е изчезнал журналистът. Отговорът на правителството към Виола Хербст обаче е: „Не го знаем. Ние не сме пазачи на вашия съпруг!“ Във връзка с тези последни трагични събития в живота на Йосиф Хербст следва да се отбележи и една изследователска линия, според която въпросният брой на в. „Днес“, отразил атентата без снимков материал и с неточности, всъщност излиза преди самия атентат – което буди подозрения, че Хербст е бил посветен в терористичния план преди изпълнението му. Дали чрез тази преждевременна публикация вестникът му се опитва да предотврати жертвите, или просто става дума за предварителна информираност, не е ясно. Статията със заглавие „Сатанинското злодеяние. Адската машина в Свети Крал. Много ранени“ действително преповтаря сценария на атентата, като някои съществени несъответствия дават основания да се предполага, че Хербст е бил в течение на предварителния план, който обаче е бил променен в движение. Последно свидетелство за съдбата на журналиста дава писателят Трифон Кунев, който в посмъртното издание на Хербстови текстове – „Вик за правда“ (1975), е споменат като „свидетел Ланчелото“, без да се цитира името му. В свой спомен, публикуван в книгата, Кунев разказва, че на 17 април 1925 Хербст е отведен в Обществената безопасност, след което следите му се губят в ареста на VI пехотна дружина, София. На Трифон Кунев, който е бил задържан по същото време в полицията, Хербст подарява и репортерското си тефтерче, очаквайки да бъде убит от агентите на Разузнавателния отдел на щаба на войската.

Йосиф Хербст е сред най-изявените български публицисти от първите десетилетия на ХХ в. Впоследствие е наричан „баща на съвременната българска публицистика“. Ерудиция, смело и открито писане с ясно заявени позиции, стремеж към обективност – това са качествата, които съвременниците му ценят в неговите текстове, впечатляващи документи за епохата. Той прави много и за развитието на българската журналистика като цяло – и с войнстващото отстояване на принципа на обективността, и със своите контакти, ерудиция и владеене на чужди езици. Личност с необичаен размах, Хербст става жертва на гражданското си поведение и политическите си увлечения. Изданията и текстовете му след 1923 открито изразяват състрадание към жертвите в Септемврийските събития. Първоначално демократ и хуманист с доста широки разбирания, наричан дори „буржоазен демократ“, Хербст става все по-активен изразител на общия за левите интелектуалци от 20-те години протест – срещу терора, силовото управление, произволите, цензурата и демагогията. Той, подобно на Гео Милев, се обявява срещу Закона за защита на държавата (ЗЗД). Неговият вестник „А.Б.В.“ държи в течение обществеността за процеси срещу комунисти, за присъди над септемврийци, за „безследно изчезнали“. В „Ек“ Хербст пръв съобщава истината за убийството на ючбунарския партиен секретар Вълчо Иванов. През последните две години от живота си, които съвпадат и с рязката политическа поляризация на българското общество, журналистът все по-открито заявява симпатии към Комунистическата партия и Съветския съюз.

Приживе Хербст издава една книга – „Вчера, днес и утре. Из спомените и бележките на един публицист“ (1923). Тук е изразена неговата многостранна личност, видими са и разнородните му интереси. Книгата е доминирана от духа на свободата, размаха на мисълта, съчетани с взискателно отношение към езика и стила. Хербст е сред левите български интелектуалци от първите десетилетия на ХХ в., които вярват, че „тържеството на комунизма предпоставя една коренна вътрешна промяна у човеците“ – теза, която той развива в книгата си, противопоставяйки я на „политическия комунизъм“. Публицистичните му „бележки“ разглеждат и специфично професионални теми, като например изискванията към списването на вестник и ангажиментите на журналиста. Освен етиката, образоваността и бързината на журналистическата реакция Хербст поставя като изискване пред журналиста и писателското умение, точността и богатството на публицистичния език. Известен е и с активните си позиции относно българския правопис. През 1975 излиза посмъртно още една негова книга – „Вик за правда. Избрана публицистика“.

Автор е на рецензии за книги на Елин Пелин, Асен Разцветников, Димитър Христодоров, Иван Клинчаров и др. Превежда активно от англ., нем., рус., фр. и други езици.

Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова