Кръгът около сп. “Crescendo”

През 1922 в Ямбол се появява единственото по рода си издание на футуризма у нас – „Crescendo“ (Литературно-художествено списание). То започва да излиза като продължение на сантиментално-романтичното сп. „Лебед“ (за кн. 1 на „Crescendo“ се брои кн. 2 oт г. III на „Лебед“). В третия му брой като редактори са обявени Кирил Кръстев, Теодор Драганов и известният художник Иван Милев.

Въпреки че излиза само в три книжки, списанието остава паметно в литературната ни история – и с активисткото дръзновение на младите ямболски авангардисти, и с факта, че бива забелязано от самия „папа“ на футуризма – Филипо Томазо Маринети (което впрочем е резултат именно от активизма на кръга), и с това, че е единствената печатна трибуна у нас, която се обявява за футуристично-дадаистка (самите му създатели не правят особена разлика между двете определения).

Без да заявява своя програма при първопоявата си, „Crescendo“ прави впечатление с радикализма на амбициите и със стилово-естетическия си облик. Корицата му е дело на авангардния художник Мирчо Качулев, който създава и илюстрациите на алманах „Везни“ (1923). По страниците на „Crescendo“ се появяват имената на нашумели български автори, като Чавдар Мутафов, Боян Дановски, Гео Милев (тук той присъства като преводач).

Преводните творби в списанието също са подбрани със замах – особено като се има предвид, че идеологът на изданието Кирил Кръстев е на не повече от 18 години. В „Crescendo“ излизат творби на Рихард Демел и Август Щрам (преведени специално от Гео Милев за изданието), на Тристан Цара, Бенжамен Пере, Иля Еренбург, Курт Швитерс и разбира се, на кръстника на ямболските авангардисти в световния футуризъм – Ф. Т. Маринети.

Собствено „футуристичните“ или „дадаистични“ текстове на самите участници в кръга не са много и трудно биха защитили претенциите на изданието, което по същество по-скоро пропагандира направлението, отколкото публикува български футуристични текстове.

Стихотворения печатат ямболските поети Теодор Драганов (провокативни в опита си да шокират, в духа по-скоро на експресионизма); Лео Коен (чиито текстове клонят към сецесиона); Петър Спасов (с опити за имажинистка поетика). Българската проза е застъпена от текстове на Чавдар Мутафов и Боян Дановски. На теорията и историята на изкуството обаче е отдадено достойно място в изданието, като тук самият Кирил Кръстев публикува манифестните си текстове „Витрините“ и „Началото на Последното“.

Макар списанието да е по-скоро пропаганден, отколкото творчески проект, то набелязва напълно нова линия в представите за българския авангардизъм. Неговите създатели търсят родство със сп. „Везни“ (Гео Милев е и лично свързан с Кирил Кръстев и ямболските авангардисти).

Действителният чар и изключителност на целия проект обаче е в шеметната, бохемско-интелектуална среда на кръга – с усета на участниците в него към новото, към превръщането на невъзможното във възможно, към експеримента и пълната „дадаистична“ свобода.

В центъра на изданието и кръга е Кирил Кръстев. Той държи да е в течение на онова, което става в столицата и света. Изписва книги и периодика, следи сп. „Везни“ и „Дер Щурм“. Участва в създаването на Народен университет, където кани за лектори Асен Златаров, Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Антон Страшимиров, Димитър Михалчев, Емануил Попдимитров, Константин Гълъбов. Това е времето, което много по-късно – в своите „Спомени за културния живот между двете световни войни“, излезли през 1988, Кръстев ще опише като голямото ямболско „щракане на идеите“. В кръга са още поетите Теодор Драганов, Лео Коен, Петър Спасов. Особена фигура сред тях е Васил Петков („ерген, ницшеанец и дадаист“), превърнал дома си в Йелоу хол – Жълтия салон на ямболските футуристи.

Елка Димитрова