Минко Николов

Николов, Минко Николов (Троян, 2.04.1929 – София, 31.12.1966). Родителите му са известни учители по литература. Завършва гимназия в родния си град (1948) и българска филология в Софийския университет (1951). През 1954 защитава дисертация за творчеството на Христо Смирненски, от 1955 работи във в. „Литературен фронт“. През 1956–1957 чете лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. След завръщането си в България е редактор в изд. „Български писател“ (1958–1959), завежда отдел Критика в сп. „Септември“ (1966). Научен сътрудник (1959), старши научен сътрудник (хабилитиран, 1962) в Института за литература към БАН. Самоубива се.

Започва литературната си дейност на 11 години, когато издава на машинопис в. „Жило“ – хумористичен седмичник с актуално обществено съдържание, както и книгата „На литературни теми“ (машинопис, 44 с.). През 1947 подготвя още две подобни томчета, в които анализира творби, в по-голямата си част отречени от догматичната критика като прояви на буржоазен индивидуализъм. Духовното му развитие протича изключително интензивно. Първите си рецензии и статии печата през 1948 във в. „Студентска трибуна“, „Народна младеж“ и „Литературен фронт“. Като студент сътрудничи в сп. „Септември“. Ранните му публикации издават младежка податливост към характерните за десетилетието доктринерска ограниченост и схематизъм.

Под негова редакция са излезли „Стихотворения“ от Пеньо Пенев (1960, 1962), „Съчинения“ на Антон Страшимиров (7 т., 1962), Христо Смирненски (1963, 1964, 1965, 1966), Христо Ясенов (1971, 1979) и др.

Николов работи еднакво успешно в областта на литературната история и литературната критика. Посветил е монографични изследвания на големи български писатели, като след 1956 преодолява постепенно натрупаните идеологически щампи. Публикувал е рецензии и статии за съвременни автори – Емилиян Станев, Блага Димитрова, Ваня Петкова и др. Особено показателна за неговото чувство за отговорност е монографията за Христо Смирненски, която е вариант на дисертацията му. За да преодолее следите от догматизъм, той прави основна преработка и във второто издание се проявява като зрял изследовател. Творбата се нарежда между най-сериозните проучвания за творчеството на поета. По сходен начин постъпва и с незавършеното си изследване „Между мъртвата точка и хуманизма“, което преодолява догматични постановки от ранната му книга за модерния западен роман. Специално внимание посвещава на чуждестранната литератури. Особено издържана е монографията му за Брехт. Редовно участва в дискусии за същността и отговорностите на критиката. В книгите и статиите си показва широта, ерудиция, задълбоченост, лаконизъм, стилова яснота.

Йордан Василев (текст и библиография)