Михаил Величков

Величков, Михаил Александров (София, 13.11.1917 – София, 29.08.1993). Завършва Първа мъжка гимназия в родния си град (1937) и право в Софийския университет (1941). Учи театрознание във Виена и Берлин (1942–1943). Сътрудничи на левия младежки печат, главен редактор е на сп. „Ученически подем“ (1935–1937). От 1945 е редактор в издателство „Народна култура“, главен редактор в издателство „Профиздат“, драматург в Родопския (пътуващ) театър в Смолян (1952). Главен секретар на РАБИС (1953), редактор и зам. главен редактор в сп. „Театър“ (1954–1974), драматург в Театъра за младежта, София (от 1974). Негова съпруга е писателката Лиляна Стефанова.

Михаил Величков е драматург, театрален критик и теоретик с повече от четиридесет пиеси със специфичен драматургичен стил. Започва своя творчески път с публикации и редакторска работа в столичните ученически списания „Ученически подем“ и „Устрем“. Дебютира с разказа „Коледни спомени“ в сп. „Ученически подем“ (1934–1935, № 2).

Утвърждава се като автор на аналитико-психологически пиеси, отличаващи се с екзистенциална конфликтност и камерна конструкция. Още в първите си творби – „Катерина иде при нас“, „Пътят на Елена“, „Краят на нощта“ и др., се насочва към психологическия микрокосмос на персонажа, въпреки определената тезисност и сатиричност на изобразяваните явления.

От края на 60-те години на ХХ век М. Величков се интересува от затворената, лишена от външна атрактивност и динамика драматична ситуация, в основата на която стоят психологическите мотивации на личността. Той изследва разпадащия се личностен статус на индивида – миналото, спомените, илюзиите, разрива между емоционално-психологическото и социалното му битие, но без да стига до гротескния универсум на западната драматургия на абсурда, тъй като и в кризисната точка на разпад и деформация открива съхранени нравствено-психологическите и духовни устои на героя. С пиесата си „С коня ход напред или почти комедия“ (известна и като радиопиеса – „Когато той се върне“) Величков внася нови промени в драматургическия си стил – ограничава до минимум персонажите, затваря сценичното пространство до една стая, самотна пейка, къс плажна ивица. Времето е сгъстено, интериоризирано в съзнанието на личността – миналото, спомените и илюзиите се оказват съществена част от преживяванията на персонажа.

М. Величков налага интимно-камерната пиеса в българската драматургия. Експериментира в стила на Х. Пинтър с модела на интимната драма, показваща страха от самотата, невъзможната комуникация между Тя и Той, агресията и напрежението от разкъсаните междуличностни връзки. Словото му е семантизирано до пределност, наситено с емоционално-психологически и волеви рефлекси. Хронотопът е условен, монологът и диалогът са само формални средства на изказа, те не предизвикват интригата, а само я експлицират, ремарките са лиризирани. Интригата не е във веригата от събития, а в нравствено-психологическите пространство на човека. Тези особености на поетиката и стилистиката на Величков се доразгръщат в пиесите му от 80-те години на ХХ век („Понякога големите сини крила“, „Нощ и нежен блус“, „Бягството“), които налагат засилена лирико-психологическа и сатирична насоченост, адаптивни са към радио и телевизионни интерпретации. Персонажите са реални личности, раздвоени в търсенето на собствената идентичност, трагични в невъзможността да я постигнат и достойни в стремежа си към съхраняване на нравствени и духовни ценности.

Тази специфична за сценична реализация и „особена“ за реципиране драматургия има своето трудно битие в България в годините на културна и политическа стагнация. И неслучайно пиесите на Величков намират най-напред прием във Франция, Германия, Холандия, Финландия, Канада, Полша и Чехословакия. Поставяни и премирани на западни сцени, излъчвани по радио и телевизия, те формират до голяма степен представата за съвременната българска драматургия в чужбина през 80-те години на ХХ век. Авторът защитава теоретическите си схващания за драмата в „Тетрадки по драматургия“ (сп. „Театър“, 1984). Последната му пиеса „Господи, помилуй“ (сп., „Мост“, 1989) разработва в познатия авторов стил темата за парализиращия страх и насилие през годините на тоталитаризма у нас.

Носител на орден Народна република България, I степен (1987) и на редица престижни международни награди за драматургия.

Негови пиеси са поставяни в тринадесет държави и са преведени на англ., нем., норв., пол., рус., фр., чеш., швед., яп. и др. ез.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова