Николай Райнов

Райнов, Николай Иванов (с. Кесарево, Великотърн. обл., 1.01.1889 – София, 2.05.1954). Завършва Духовната семинария в София (1908) и следва философия в Софийския университет до 1911, но е принуден да прекъсне поради липса на средства. Работи като писар в Провадия; участва в Първата световна война като военен кореспондент; през 1919 завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. Същата година предприема дълго пътешествие из Египет, Сирия, Палестина, Гърция и Италия. Работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив (1922–1927). Главен редактор е на сп. „Зеница“ през 1922 и сп. „Орфей“ през 1926. През 1925–1927 г. е командирован в Париж, за да се запознае с паметниците на класическото изкуство и култура. Професор по история на изкуството в Художествената академия, академик от 1945, дописен член на Българския археологически институт от 1925. Един от основателите и пръв директор на Института за литeратура при БАН (1948–1949).

Николай Райнов е енциклопедична фигура с разностранни интереси и изключителна продуктивност: приживе е издал над 100 авторски книги, изявява се като прозаик, поет, художник, историк и теоретик на изкуството, един от най-прочутите публични лектори, занимава се с фолклор и етнография, сред най-задълбочените познавачи на езотеричната философия, религията и световната митология. За първи път публикува стихове през 1904 в сп. „Летописи“ и „Художник“ под псевдонима К. Поборников. Истинският му дебют е „Богомилски легенди“, издадени през 1912 под псевдонима Аноним, която бързо се превръща в литературно събитие и се възприема емблематично в контекста на неговото творчество. С нея той привлича вниманието на критиката, а след Първата световна война, когато почти едновременно издава седем книги, се утвърждава като един от най-търсените, но и най-оспорвани писатели в литературата ни през следващите десетилетия, както и като един от нейните духовни катализатори.

Философско-естетическата основа в ранните творби на Райнов е свързана с дилеми, характерни за първите десетилетия на ХХ век – отношението между изкуство и действителност и между духовното „аз“ и материалния свят, но специфичното е, че превръща дуализма в продуктивна естетическа и философска категория, използва новаторски митологията като градивен материал и носител на закодирани авторови послания и създава специфичен, богато орнаментиран език, изграден върху принципите на стилизацията и декоративността. Особено продуктивно и уникално в българската литературна практика е неговото отношение към мита, потвърдено в цялото му творчество – и особено към неговите способности да се трансформира и преконструира, да поема нови съдържания чрез универсална знакова символика, като бива осмислян на различно ниво от исторически и етнически обособените общности, запазвайки обвитите в тайнственост значения на универсалното. Синкретичната естетика на Райнов използва тези възможности по качествено нов начин, близък до авангардизма, като неконвенционално пренарежда знаковата система на митологичното и внася нови идейно-естетически компоненти в съгласие със своята основна концепция – за дуалистичния характер на човешката природа и за вечната борба между антагонистичните начала като основен двигател на човешкия дух. Тези характеристики особено ясно личат в романа му „Между пустинята и живота“, който провокативно преобръща основни догми и ценностни йерархии на християнската религия, поради което Райнов се оказва първият български писател, отлъчен от православната църква.

По-късното му творчество – особено в сборниците „Сиромах Лазар“ и „Счупени стъкла“, стилистичните и езикови експерименти на Райнов се доближават до търсенията на литературния авангард – особено до тези на Ч. Мутафов и Св. Минков. Той обосновава теоретически и доказва практически ефективността на два основни принципа в българския модернизъм след Първата световна война – декоративността и синтеза, които предполагат висока степен на условност, стилизация и абстракция, отказ от наративните функции на езика за сметка на експресивните, абстрахиране от всичко случайно и индивидуално, издигане на персонажите до иконични носители на определени философски концепции, символна извисеност и орнаментална структура на художествено изображение. Последователен в своя иносказателен и близък до притчата стил, чрез своите книги Райнов изгражда фрагменти от една обща картина, която се стреми да очертае трансценденталния, философски натоварен модел на човешката екзистенция. В най-дълбинните си пластове този модел се отнася не към миналото, а към бъдещето, защото търси нова мирогледна и морална мяра за човешкото съществуване, която свързва неговото творчество с идеите на Ницше, като същевременно ги пречупва през оригинална и универсална по своите търсения естетика.

Николай Райнов е един от първомайсторите в приказния жанр, като освен на оригинални приказки е автор и на 30 сборника с преразказани български и чуждестранни народни приказки. Превежда активно – впечатляващи примери са поредицата „Приказки от цял свят“ и „Тъй рече Заратустра“ от Фр. Ницше. Автор е на редица студии и статии за естетическите принципи на изкуството, като някои от тях имат ключово значение за развитието на българския модернизъм.
Псевд.: К. Поборников, Аноним

Едвин Сугарев

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)