Пенчо Славейков

Славейков, Пенчо Петков (Трявна, 27.04.1866 – Брунате, Италия, 28.05.1912). Най-малкият син на видния възрожденски писател и общественик Петко Рачов Славейков. Има четирима братя и две сестри, братята му Иван и Христо Славейкови са политически дейци от Демократическата партия. Пенчо Славейков учи в Трявна, Стара Загора, Сливен, Велико Търново, София, Пловдив. На 22-годишна възраст при нещастен случай се разболява тежко и носи последиците до края на живота си. От 1892 до 1898 е студент по философия в Лайпцигския университет, където негови преподаватели са изтъкнати учени като Вилхелм Вунд и Йоханес Фолкелт. Председател е на Българското студентско академично дружество и извънреден член на Лайпцигското литературно дружество. След завръщането си в София през 1898 става действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия. През 1901 постъпва на работа като поддиректор на Народната библиотека. Сътрудник и редактор е на сп. „Мисъл“ през целия период на съществуването му (1892–1910). Той е централна фигура и неоспорим авторитет в създадения от д-р Кръстев литературен кръг „Мисъл“, в който членуват също П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров. През 1903 започва продължилата до края на живота му връзка с вярната му спътница Мара Белчева, вдовица на Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. От март 1908 до февруари 1909 П. П. Славейков е директор на Народния театър, чиято трупа през септември 1908 води на успешно турне в Македония (Битоля, Прилеп и др.). За краткия период, в който е начело на театъра, Славейков съществено допринася за модернизирането на тази важна културна институция, отстоявайки нейната независимост от политически намеси. През 1909 се връща на работа в Народната библиотека. През пролетта на същата година заедно с проф. Васил Златарски е командирован в Русия с две задачи – пренасяне костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов и участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. В началото на март 1911 отново заминава в командировка в няколко града: Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим. Целта е да се запознае с развитието на библиотечното дело. Остава на поста директор на Народната библиотека до 1911, когато новоназначеният министър на просвещението Стефан Бобчев го уволнява. Причината е публикуваното година преди това Отворено писмо до делегатите на организирания от Бобчев Славянски събор в София, в което Славейков остро се противопоставя на политиката на инициаторите на събора. Тези събития обуславят решението му да напусне окончателно България. На 24 август 1911 заминава за Цюрих, където го чака М. Белчева. Живеят в няколко града в Швейцария – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, а след това се отправят към Италия. След кратки престои в Лугано, Рим и Флоренция решават да заживеят в малкото градче Брунате над езерото Комо, където пристигат през пролетта на 1912. Съвсем скоро след установяването им там, на 28 май по стар стил или 10 юни по нов стил, Славейков издъхва. През 1921 костите му са пренесени и погребани в България.

Първата публикувана стихосбирка на П. П. Славейков е „Момини сълзи“ (1888). Стихотворенията в нея носят силния отпечатък на Хайневото влияние върху младия поет, който по-късно се отрича от тази своя юношеска поезия. Затова за негов същински дебют може да се смята първа книга от стихосбирката „Епически песни“ (1896), тъй като именно с нея П. П. Славейков заявява идейните и стилови черти на поезията си, с които ще се открои в българското литературно пространство. През същата година дебютира като литературен критик с отпечатаната във в. „Знаме“ статия „Един стар херой“. Тя е посветена на Вазовия роман „Нова земя“ и е израз на разрива на Славейков и кръга „Мисъл“ с Патриарха на българската литература. Втората книга на „Епически песни“ излиза през 1898 под заглавие „Блянове“, а през 1902 е отпечатана стихосбирка със заглавие „Епически песни“ в тираж от 13 бройки – жест, който изразява презрението на поета към лесната популярност, а също и неговото самочувствие, че творбата му е само за малцина избрани. Останалите книги, които П. П. Славейков публикува приживе, са третото издание на „Епически песни“ (1907), цикълът от лирически миниатюри „Сън за щастие“ (1907), мистификационната антология „На Острова на блажените“ (1910), преводната антология „Немски поети“ (1911) и поемата „Кървава песен“, част I и II (1911).

Като централна фигура в първия по рода си в следосвобожденска България литературен кръг „Мисъл“ П. П. Славейков има неоценим принос за насочването на новата българска литература по европейски път на развитие и за издигането ѝ до най-високите критерии за художествено творчество. Ключово място в произведенията му заемат темите за изкуството като висша реалност, за избраническата мисия и абсолютната вътрешна свобода на твореца, за неподвластието на красотата на обществена присъда, за съзнателното приобщаване на личността към духовните корени на битието. Емблематични творби, свързани с тези теми, като философските поеми „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Успокоений“, са поместени в сборника „Епически песни“ и техни герои са едни от най-значимите творци в историята на европейското изкуство. Към философските поеми се отнасят също „Фрина“ и „Симфония на безнадеждността“. На идеята за преобразяващата сила на изкуството е израз поемата „Луд гидия“ от същия сборник. Поеми като „Ралица“ и „Бойко“, традиционно и донякъде ограничено определяни като „битови“, отразяват склонността на поета към психологическо проникване в сложността на човешките характери. Много важна част от наследството на П. П. Славейков са неговите творби върху образи и мотиви от народната песен (поемите „Неразделни“, „Чумави“ и др.). Разбирането за фолклора като неизчерпаем източник на поетически форми, в които модерният творец може да вложи ново съдържание, съответстващо на търсенията на неговото време, е основен момент в литературната идеология на кръга „Мисъл“. Предговорът към „Епически песни“ е очерк за измисления поет Олаф ван Гелдерн. Името е съчетание от това на героя от Хайневата поема „Рицарят Олаф“ и от моминското име на майката на Хайне – Бети ван Гелдерн. Родното място на измисления поет е Грасдорф, калка на името на Славейковата родна Трявна.

Ако в „Епически песни“ на поетически език са изказани новаторските виждания на Славейков за качествата, на които трябва да отговаря една стойностна национална литература, то в „Сън за щастие“ поривът към идеал и към живот, отдаден на духа, е представен като съкровен вътрешен опит на индивидуалната личност, на аза. Според литературния историк и критик Боян Пенев в тази книга са събрани „най-тихите песни“ на поета. Част от нея са най-съвършените любовни стихотворения на Славейков, както и шедьоври като „Ни лъх не дъхва над полени“, „О, има тих вълшебен край“, „Во стаичката пръска аромат“, „На гроба ми изникна щат цветя“, „Спи езерото“, „На пладне срещнахме се ний“, „Докле е младост“, „Самотен гроб в самотен кът“.

Пенчо Славейков е творец с високо съзнание за културна мисия. Посвещава живота си на своя идеал за издигане на качеството на българската литература. „На Острова на блажените“ е неговата книга, в която този идеал намира най-оригиналното си въплъщение. Тя е рядко срещана по своя замах литературна игра. Претендира да е антология от произведения на 17 поети и 2 поетеси от несъществуваща страна, наречена „Остров на блажените“, но исторически и географски силно напомняща за България. „Съставителят“ на антологията П. П. Славейков се представя като „преводач“ на включените в нея произведения. Присъщото за мистификацията „прикриване на авторството“ тук е щедро компенсирано в илюстративната част на изданието: от всички портретни скици на измислените островни поети, нарисувани от художника Никола Петров, гледа ликът на Пенчо Славейков, а от портретите на двете поетеси – на Мара Белчева. За изковаването на причудливите и все пак с лесно разпознаваеми славянски корени имена на поетите (Боре Вихор, Видул Фингар, Велко Меруда, Стамен Росита, Тихо Чубра, Иво Доля, Бойко Раздяла, Силва Мара и др.) е използван сборникът „Български народни песни“, събрани от Д. и К. Миладинови (1861). Един от най-обсъжданите от литературната критика въпроси е кои действителни автори се крият зад измислените островни поети. В биографиите им, също написани от П. П. Славейков, се откриват елементи от житейските истории на редица български и чужди творци, след които Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Ал. Константинов, П. К. Яворов, Хайне, Ницше и др. Иво Доля е островният двойник на самия Пенчо Славейков. На негово име в антологията са включени стихотворенията „Богоборец“, „В църква“, „Химна“, както и ключовите Славейкови творби „Жрец на живота“, „Баща ми в мен“ и „Псалом на поета“. В тази изключително оригинална книга авторският аз е символично пожертван, но в същото време е умножен до степен да „поеме“ цяла една национална литература с жанровото ѝ многообразие и етапите на историческото ѝ развитие.

Самият Пенчо Славейков смята за венец на своето поетическо дело незавършената си поема „Кървава песен“, посветена на Априлското въстание. Замисля я още през 1893 по време на следването си в Лайпциг. От 1906 до 1910 печата откъси от нея. През 1911, макар и недовършена, поемата е публикувана в самостоятелно издание, а през 1913, вече посмъртно, е издадена под редакцията на д-р Кръстев. Заради тази творба шведският писател и член на Нобеловия комитет Алфред Йенсен внася на 30 януари 1912 предложение нейният автор да бъде удостоен с Нобелова награда за литература. Но няколко месеца по-късно Славейков издъхва и Нобеловият комитет не разглежда предложението на Йенсен, тъй като Нобеловите награди не се присъждат посмъртно. За да се разбере по-добре значението на тази Славейкова творба, важно е да се има предвид, че въпросът за възможностите на поезията да моделира историята остро занимава българската културна общественост в годините след Освобождението. Знак за това е изразеният от редица тогавашни хора на перото копнеж по появата на истински национален епос, който да осмисли и увековечи трагичния опит от освободителните борби. Тъкмо такъв е замисълът на Славейковата „Кървава песен“, определена от д-р Кръстев като „една грандиозна национална епопея, която няма равна на себе си не само в славянските литератури“.

Освен на изброените поетически книги, Славейков е автор на множество литературнокритически и публицистични статии, очерци за български и чужди писатели, малко на брой, но великолепни пътеписи, писма. Този дял от творчеството му разкрива мощна реторическа дарба и изключително владеене на българския език с всичките му стилистични пластове. Сред най-важните му статии са „Българската поезия“ (от две части с подзаглавия „Преди“ и „Сега“), „Душата на художника“, „Българската народна песен“, „Народните любовни песни“, „Език и култура“ и др.

Значението на Пенчо-Славейковото дело се измерва и по оценката за него от страна на българските творци от неговото и следващите поколения. Достатъчно е да се припомни, че с неговата фигура като въплъщение на представата за културен мисионер и духовен авторитет диалогизират едни от най-ярките представители на следващите етапи в историята на българския литературен модернизъм като Димчо Дебелянов и Гео Милев.

На негово име от Светлозар Игов е учредена литературната награда Дъбът на Пенчо.

През 1904 в Лондон е отпечатан съставеният от П. П. Славейков сборник с български народни песни и пословици „The Shade of the Balkans“ („Сянката на Балкана“). През 1909 в Прага под заглавие „Коледари“ излиза поетически сборник в превод на чешки, а през 1912 – и два сборника на шведски, преведени от Алфред Йенсен – писателя, предложил Славейков за Нобелова награда.

Сред преводите на Славейков са поемата „Демон“ от М. Ю. Лермонтов (съвместно с Ал. Константинов), „Антигона“ от Софокъл, „Кога ний, мъртвите, възкръснем“ от Х. Ибсен (съвместно с д-р Кръстев и И. Димитров), „Ромео и Жулиета“ и „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир (съвместно с П. К. Яворов), „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте. Заедно с М. Белчева превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Фр. Ницше, като една част е публикувана в „Мисъл“ през 1905, а пълният текст излиза в самостоятелно издание след смъртта на Славейков, през 1915.

Псевд.: Мимо Мартов, Райко Райков, П. Детелинов, Ферхад Меддахи, П. Айдонидис, Б. Иванов, Сл. П. Петков, Олаф ван Гелдерн

Миряна Янакиева

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)