Стоян Михайловски

Михайловски, Стоян Николов (Елена, 7.01.1856 – София, 3.08.1927) произхожда от стар, материално заможен, културно просветèн, с обществена и родолюбива деятелност род. Неговият баща – Никола Михайловски, е виден гражданин, учител и книжовник във времето на Възраждането и след Освобождението. Чичо му – митрополит Иларион Макариополски, е водач в борбата за самостоятелна българска църква. Стоян Михайловски учи в Елена и във Велико Търново. През 1872 завършва Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. Учител е в Дойран. Участва в борбите за национално освобождение. След 1875 е студент в Université Bouches de Rhône, Юридически факултет, Екс ан Прованс, Франция, прекъсва образованието си поради Освободителната война и завършва през 1883. След Освобождението работи като адвокат и съдия в Свищов, главен редактор на в. „Народний глас“ (1880, Пловдив), учител, висш чиновник, преподавател по френски език в Юридическия (1892–1894) и Историко-филологическия факултет (1897–1899) и доцент по всеобща литературна история (1895–1899) в Софийския университет. Дописен (1892) и действителен член (1898) на Българското книжовно дружество.

Михайловски е активен общественик – председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901–1903), народен представител в ІІІ ВНС (1886–1887), VІІІ ОНС (1894–1896), ХІІІ ОНС (1903–1908) и политик, последователен антимонархист. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ (1904) е подведен под съдебна отговорност и осъден условно. Поради остротата на сатиричното си писане трудно намира издатели. Често е уволняван от работа, защото безкомпромисно следва истината, убежденията и принципите си. Печата в „Периодическо списание на БКД“, но най-вече в сп. „Мисъл“, в което е и един от редакторите. Изтощен от обществени, политически и нравствени борби, след 1905 се оттегля от света. Изоставен и забравен от българското общество, остатъка от силите си насочва към религиозен живот и мислене. До смъртта си печата най-вече в „Църковен вестник“. Автор е на текста на известния химн „Върви народе възродени“.

Стоян Михайловски е автор на повече от 15 книги. Пише философско-моралистични творби, сонети, поеми, драми, публицистика, пародии, басни, афоризми, епиграми. Той живее и твори в годините на La Belle Époque – време на икономически просперитет, на Втората индустриална революция, на научен и технически прогрес: автомобилостроене, въздухоплаване, фотография, зараждане на киното. Това е време на политически мир, на разцвет на културата, изкуствата, архитектурата, археологията, на модернизма в изкуството. В сферата на менталността антропоцентризмът замества теоцентризма. Секуларизацията на културата е окончателна и пълна, позитивизмът на ХІХ век е в криза и това води до разпад на цивилизационни, обществени, социални, граждански, нравствени и морални ценности. Интересите на индивида се издигат над интересите на общността и смисъл и философия за живота се търсят за индивида. След О. Конт в мисленето започват да доминират идеите на А. Шопенхауер, на Фр. Ницше. България също изживява това време.

Още с първите си отпечатани книги Михайловски показва мислене чрез универсални и философски категории – човешкото битие, феноменологията на злото („Поема на злото“, 1889), смъртта („Euthanasia“, 1884), смисъла на човешката участ. Заедно с това той е най-яркият изобличител на начините на управление на тогавашната държава, на нравствеността и морала на управниците ѝ, на обществено-политическия живот, на българската преса („Сатири. Нашите писачи и газетари“, 1893; „Нашите партизански вестници“, 1895; „Що значи вестникарска хвалба“, 1895), на партиите и техните водачи („От турско по-лошо“, 1895), на нравите на българското общество от края на ХІХ – началото на ХХ век („Политика“, 1895), на семейния живот („Цивилизация“,1895; „Едно семейство – каквито ги има много в София и в Пловдив“, 1895), науката („Наука“, 1895; „Нашите просветители“, 1895), вярата („Вяра“, 1895), прогреса („Прогрес“, 1895). Сатирата му е обществен и културен протест. За него съвременният нему човек е малък и жалък, тънещ в дребнавост, в нравствен упадък и поквара. Това е и една от причините за нетърпимостта му към света и човека.

Разочарован от всичко и от всички, допирът до света му причинява болка и страдание („Философически и сатирически сонети“, 1895). Причината за неговата екзистенциална драма е разривът с обществото, с ценностите на света, на позитивизма, разривът със собствената му представа за ценности. В неговата концептуална система доминира драмата на мисловността, след която следват драматични емоционални и душевни състояния. В произведенията му говори мислителят, който е и лирически персонаж в текстовете му. Той скита в пространствата на мисълта и на емоциите, породени от нея. Неговото свое е общочовешката менталност на ХІХ век („Краевековно тление“, 1895). Той преживява своето мислене и своята идентичност като част от мисловната ситуация в Европа от ХІХ век. Песимизмът като дух на времето, скръбта, тъгата, самотата, опитът да се намери смисъл, болката от разпадането на етоса, деструкцията на обществени и човешки идеали в мирови план са и негови състояния на мисли и душевност. Михайловски предусеща бъдещите авторитарни режими („Книга за българския народ“, 1897).

В творбите на поета лирическият аз разговаря със своя идеален двойник или с възможния събеседник, пред които разкрива мрачните истини за света, за обществото и за човека. Говорещият мислител в творбите му търси смисъл в света и философия за своето съществуване, но не ги намира. В сонетите на поета („Философически и сатирически сонети“, 1895) говорещият аз намира смисъл в смъртта, в небитието („Нирвана“), в нищото – което е било, което е и което ще бъде („Светопреставление“, „Не трае нищо“, „Велика, мощна и справедлива!“). Човекът е подчинен и е зависим от една непознаваема и безразлична към него сила. Той е изгубен в пространството и във времето, сред безкрайната материя – и от гледната точка на тази космичност човешките мисловност или емоционалност губи смисъл („Книга на книгите“, 1895).

Стоян Михайловски преживява драмата на рационалното познание от края на ХІХ – началото на ХХ век, породена от деструкцията на философски парадигми и идеологии; драмата на културата и цивилизацията, които са се провалили; въобще на всичко онова, което е било надежда и утеха, но извън което е истината, неразбираема за човека. Преживява и драмата на злото, с което се живее – в обществото и в сферата на личното. Религиозното мислене на Михайловски през 80-те и 90-те години на ХІХ век е непълно. Едва след 1905 той намира смисъл в живота чрез вярата. Въпреки това в неговото творчество се чете жажда за идеал и върховен ред. Изявен е висок и независим борчески дух („Напред!“, 1884). За поета животът е и битка, в която невинаги има сполука. Но даже и победèн, трябва прав и горд да паднеш. Животът е жертвен подвиг, който ще бъде продължен и завършен от другите. Той е съзиждане в името на идеала, а Светата Божия десница ще бди над този труд. С оглед новата социална и културна ситуация от края на ХІХ и началото на ХХ век Михайловски преосмисля жертвеното поведение и подвиг на личността, познати от културата на Българското възраждане и от по-ранната епоха на Средновековието.

Псевд.: Автора на Suspia de Profundis, Госпожица Р. Х., Де Профундис, Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, С. Стрелков, De Profundis, Un Bulgarie, Де П., X.Y.Z.

Сава Сивриев

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова (Книги от... и Книги за...)

и  Аделина Германова (Статии за...)