Христо Бойчев

Бойчев, Христо Димитров (с. Орловец, Великотърн. обл., 05.03.1950). Учи в техникум, а след това завършва Института по машиностроене в Русе (1974). Главен механик и заместник-директор на завод в Полски Тръмбеш. Следва театрознание във ВИТИЗ (1985–1989). От края на 80-те години се занимава с политическа сатира като сценарист и съводещ на предаването „Вариант 3“ по БНТ. През 1996 заедно с Иван Кулеков е кандидат за президент на Република България и получава близо 2% от гласовете. От кандидатската си кампания той прави сатиричен хепънинг по БНТ.

Първата пиеса на Бойчев – „Онова нещо“ (написана през 1981 и поставена през 1984), носи белезите на абсурдистката вълна, подета в България по-категорично от Станислав Стратиев и до определена степен от Йордан Радичков. Пиесата се играе в един театър, след което е „заключена“ по цензурни съображения. В периода 1986–1987 Бойчев създава три пиеси – „Районна болница“, „Подземният“ и „Спирка последна“, които имат около 40 постановки за един сезон в страната, а третата има и телевизионна адаптация. В жанровите характеристики на тези текстове на Бойчев отново присъстват елементи на антидрамата – основно в структурирането на централния мотив, но започват да се прокрадват и постмодернистки навеи като свободното смесване на фикционални и исторически образи (в текста на „Районна болница“ съжителстват Уилям Шекспир, пасажи от Екзюпери и персонаж Пепеляшка), както и отпратки към актуални политически и социални събития и проблеми. Основни за посланията на творбите на Бойчев стават не толкова екзистенциалното философстване и внушенията за ирационалното, колкото реалното, конкретизирано битие на човека, както и просто развлекателната, жизнено театрална функционалност на драматическата творба. Водещо е ежедневието, което ни обкръжава, и дори вестникарската злободневност – бедността, националната безперспективност, народопсихологическия „архетип“ „някой друг трябва да дойде и да ни помогне“ („Подземният“). В драматургията на Бойчев все повече се засилва интересът към маргинализирани персонажи и прослойки, както и „оптимистичният“ похват на внезапното преобразяване на аутсайдера във фигурата на спасителя. Подобен похват Бойчев въвежда и в една от най-успешните си пиеси – „Полковникът птица“ (1996), която борави със смисловата антиномия лудост – нормалност, привлечена в полето на балканското и политически актуалното (войните в бивша Югославия). Жанровите параметри на пиесата вече са далеч от „класическия“ абсурдизъм, макар фарсовото начало отново да остава водещо. Централният герой на творбата Фетисов е амбивалентен образ, в чиято закрепеност между негативите на военния диктат и позитивите на преследваната мечта се състои посланието за периода на 90-те години на XX век.

Най-зрялата и оригинална творба на Бойчев – пиесата „Оркестър „Титаник“ (2002), отново се насочва към периферни спрямо социалната общоприетост персонажи. Пиесата отработва идеята за илюзията („Илюзиите са всичко на този свят“), както в плана на идеята за театралното, така и в този на източната философия и мистицизма („Нищо няма. И смърт няма. Всичко е само един сън и вечен дух, който сънува вечно“).

Бойчев е автор и на либретото за мюзикъла „Динамит на борда“ („Лабиринтът“, 1997), на монодрамата „Феномен“ (2014), както и на драматизации по „Великия Гетсби“ на Фицджералд и „Зорба Гъркът“ на Казандзакис.

Носител на международната награда за драматургия на Британския съвет, връчена му от Харолд Пинтър (1997), на италианската награда Енрико Мария Салерно (1999), на орден Св. св. Кирил и Методий (2016) и мн. др. Почетен гражданин на гр. Полски Тръмбеш от 2004.

Негови пиеси са поставяни в над 40 държави.

Николай Кирилов