Юлия Кръстева

Кръстева, Юлия Стоянова (Сливен, 24.06.1941). В България завършва гимназия в София (1959) и френска филология в Софийския университет (1964). Като ученичка пише във в. „Средношколско знаме“, в студентските си години работи като журналистка във в. „Народна младеж“ и като устен преводач. Увлечена от руския формализъм, френския структурализъм и модернизъм, започва аспирантура в Института за литература към БАН на тема „Новият роман“ (Н. Сарот, М. Бютор, А. Роб-Грийе). През декември 1965 спечелва стипендия „Де Гол“ за млади източноевропейци, желаещи да продължат образованието си във Франция, и заминава за Париж. През 1968 там защитава докторат за произхода на романа (фокусиран върху „Малкият Жан дьо Сентре“ на Антоан дьо Ла Сал) с научен ръководител Люсиен Голдман, а под ръководството на Жан-Клод Шевалие подготвя държавна докторска дисертация на тема „Революцията в поетическия език. Авангардът в края на XIX век: Маларме и Лотреамон“, която защитава през 1973. Работи във френския Centre national de la recherche scientifique (Национален център за научни изследвания) и в семиотично-лингвистичната секция на Laboratoire d’anthropologie sociale (Лаборатория за социална антропология) на Клод Леви-Строс. От 1972 преподава в Университета „Париж Дидро“ („Париж-VII“), понастоящем професор емеритус. Гостуващ професор в Колумбийския университет в Ню Йорк. Важен член на значимата група Tel Quel, активно публикува в едноименното списание, става и член на редакционната му колегия. Член на Société Psychanalytique de Paris (Парижкото психоаналитично дружество); през 1979 завършва подготовката си по психоанализа и започва дългогодишна активна практика. Преподава в редица френски, американски и др. висши училища. Омъжена за известния френски писател Филип Солерс.

Юлия Кръстева е сред най-известните световни интелектуалци, високо се ценят приносите ѝ в областта на лингвистиката, психоанализата, семиотиката, феминизма, социалната теория и интердисциплинарните мрежи между тях. В началото на 60-те нейни текстове излизат в редица български списания: „Литературна мисъл“, „Пламък“, „Родна реч“, „Септември“. Тематичният им обхват е широк и включва както статии и рецензии за български автори (П. П. Славейков, Ив. Вазов, Й. Йовков, Бл. Димитрова, Хр. Радевски, К. Торомански), така и Арагон, Балзак, особености на антиромана и др. През 1964 излиза първата ѝ книга – „Характерни тенденции в западната литература от XX век“, която, въпреки скромния си обем (33 стр.), съдържа информация за много автори, творби и явления в западноевропейската и американската литература и култура (като Бергсон и Фройд; Джойс, Пруст и Улф; Кафка; екзистенциализма на Сартр и Камю; антитеатъра, антиромана, еротичната литература; „сърдитите“ и „разбити“ млади поколения и др.). След установяването си в Париж през 1966 започва да пише на френски език, публикува текстове в престижни френски периодични издания (в началото праща материали и за български издания, напр. интервю с Ролан Барт за сп. „Пламък“, 1966, кн. 5). Определя се като „жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка“ и твърди, че изживява себе си „като пътуваща“. Заради широтата на интересите ѝ и многообразието в изследователските ѝ полета, психоаналитичната ѝ практика, писателските ѝ търсения и обществено-културните ѝ дейности е наричана интелектуалец номад.

Влиянията върху ярката и многообразна мисъл на Кръстева са търсени в различни посоки: от хегелиано-марксисткото ѝ образование в България, познаването на Сосюр, руския формализъм и Бахтин, през важния ѝ учител Ролан Барт и останалите ѝ съмишленици от кръга Tel Quel, до психоанализата на Фройд и Лакан. Именно невъзможността многостранното ѝ творчество да бъде сведено до конкретна дисциплина или школа го прави толкова уникално и имащо огромно влияние върху световната хуманитаристика.

Още в “Sèméiotikè. Recherches pour une sémanalyse” (1969, „Семейотике“) Юлия Кръстева основава нов вид аналитична семиотика: семанализа, която „схваща практиките на означаване в множествено число според специфичната типология на субекта“ и изменението, упражнявано от тази типология в матрицата на знака и в знаковата система. В своята значима книга “La Révolution du langage poétique” (1974, „Революцията в поетическия език“), комбинирайки литературна теория и психология, тя разглежда езика като инструмент за промяна. Основополагащо в схващанията на Кръстева е разделението на субекта между символичното поле (социално значещия език на разума, комуникацията, единичността, граматиката) и семиотичното поле (езика на подтиците, импулсите, инстинктите, ритмите, chora-та). Разделена природа имат не само субектите, но и текстовете, затова Кръстева говори за фенотекст и генотекст.

Изключително важен е приносът на Юлия Кръстева към интертекстуалната теория, именно тя изковава и самия термин intertextualité. Според нея „всеки текст е конструиран като мозайка от цитати; всеки текст е поглъщане или трансформация на друг. Понятието интертекстуалност заменя понятието интерсубективност и поетическият език се чете поне като двоен“.

Запленени от китайската култура и от маоизма (Кръстева дори записва да учи китайски език и литература), през 1974 тя, Солерс, Барт, Вал и Плене осъществяват първото пътуване на западни интелектуалци в Китай след приемането му в ООН през 1971. Впечатленията си от това пътуване тя описва в книгата “Des Chinoises” (1974, „Китайките“). В “Polylogue” (1977, „Полилог“) пък изследва ренесансовата живопис (Джото, Белини) и модерната литература (Арто, Джойс, Селин, Бекет, Батай, Солерс) през призмата на хуманитарните науки. Темите и полетата, които привличат изследователския ѝ интерес, по правило се отличават с широта и многообразие.

Макар първоначално да не са замислени като цялост, книгите ѝ “Pouvoirs de l’horreur” (1980, „Власти на ужаса“), “Histoires d’amour” (1985, „Истории на любовта“) и “Soleil noir. Dépression et mélancolie” (1987, „Черно слънце. Депресия и меланхолия“) се схващат като психоаналитична трилогия, базирана и върху опита ѝ на активно практикуващ психоаналитик. Други текстове, ориентирани преди всичко към психоанализата, са “Les Nouvelles maladies de l’âme” (1993, „Новите болести на душата“) и “Mélanie Klein” (2000, „Мелани Клайн“). Последната е част от трилогия, която се свързва с приносите на Кръстева към феминизма, на име “Le Génie féminin” (1999–2002, „Женският гений“), посветена на Хана Арент, Мелани Клайн и Колет. В много от трудовете си Кръстева се интересува от прилагане на теориите си към жените и преди всичко към майките. Приносно е вниманието ѝ към тялото, ключово е понятието ѝ abjection (превеждано на бълг. като абекция или окаяност). Във важния си текст „Времето на жените“ (1979) Кръстева говори за три фази на феминизма: 1) борби за равноправие на половете (либерален феминизъм); 2) търсене на оразличаване, уникалност на женската идентичност (радикален феминизъм); 3) единственото приемливо за Кръстева поколение – това на множествените идентичности, на търсенето на другия в самия индивид.

Книгата “Étrangers à nous-mêmes” (1988, „Чужденци на самите себе си“) разглежда другостта, изгнанието, отчуждението, от Древна Гърция до XX век. Родена от собствения ѝ емигрантски опит, темата за чуждостта присъства дълготрайно в заниманията на Кръстева. През годините я интересуват и различни обществени проблеми, социално неравностойните групи, политически аспекти на съвременността.

От 90-те години Кръстева започва да създава и романи. Определя намерението си по отношение на “Les Samouraïs” (1990, „Самураите“) като желание да напише „роман, харесващ се на всички“ – „чувствен и метафизичен наратив“. Втория си роман – “Le Vieil homme et les loups” (1991, „Старецът и вълците“), Кръстева посвещава на смъртта на баща си и на варварските проявления в съвременното общество. На български език са преведени и романите ѝ “Possessions” (1996, „Обладаване“) и “Meurtre à Byzance” (2004, „Убийство във Византия“). Тях и „Старецът и вълците“ Кръстева нарича „метафизични криминалета“, “Thérèse mon amour” (2008, „Тереза, моя любов“) определя като „кубистичен портрет“ на Света Тереза Авилска, а „Убийство във Византия“ и “L'Horloge enchantée” (2015, „Вълшебният часовник“) – като „цялостен роман“.

През 2015 с Филип Солерс издават книгата “Du mariage considéré comme un des Beaux-Arts” („Бракът, разгледан като изкуство“), а през 2016 излизат спомените ѝ “Je me voyage” („Пътувам себе си“) под формата на разговори с психолога и писател Самюел Док.

Лауреат на огромен брой престижни награди и звания, сред които: наградата Холберг (2004), наградата Хана Арент (2006), Командор на Почетния легион (2015), Доктор хонорис кауза и почетен член на множество университети и академии в САЩ, Канада, Европа, Южна Америка.

Цялото ѝ творчество е преведено на английски език, а повечето ѝ книги са издадени на много езици. На български език някои от ключовите ѝ текстове все още не са преведени.

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева